Някога сме имали Знание. Но него после са го подменили с религията. Сетих се за тази мисъл преди няколко утрини, когато мярнах кварталния поп. Той затвори вратата на черния джип и закрачи напето към параклиса. Типичен служител на култа от богат столичен район: охранен, прошарената брадица е сресана старателно, чистото расо стои като униформа... А очите са преситени, привикнали да гледат отгоре надолу на миряните. Не обичам типове, които считат, че всички са им длъжници. Такива те оценяват според външния вид и решават колко минутки от своето скъпоценно време да ти отпуснат. В краен случай може да откупиш тяхното внимание с по-голям дар. Ала допускайки компромис със самоуважението си, надали ще се почувстваш пречистен и удовлетворен.
И как само приехме глупостта, че духовното има материална стойност?
Открай време Българската православна църква е действала като затворена общност, оказваща набор от специфични услуги срещу заплащане. Светлите личности като Патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Матей Преображенски, отец Иван (осветил знамето на Хвърковатата чета), поп Андрей и Боян Саръев, служели на народа, са изключения на фона на тъмното неподвижно братство.
Твърдят, че благодарение на инертността си тази институция успява да съхрани чистотата на ортодоксалното учение. Но нали вярата трябва да се използва за творене на добро и красота?!... Искриците ѝ е нужно да се сеят неуморно сред миряните, да се обгрижват... Държиш ли я под похлупак в килията, нейното тайнство ще прокисне.
В колонията BGдуховниците нямат мисия. Това е една от причините да бъдем разединени, самотни и лишени от морал. Нашите пастири са ни натирили далеч от своите храмове и дворци. Те охотно опрощават непростимите грехове на бандитите и позират с продажните политици пред телевизионните камери.
Мълчат пазителите на непотребните догми. Не се кахърят за грижите на обикновените хора, не им пука, че държавата се е скапала. И кой тогава да ни успокои и излекува от безнадеждието, невежеството и консуматорския бяс?
Бог да е на помощ и на свещениците, и на нас, окаяните грешници, оцеляващи кой както може!
Николай Николов
