Левски е България. Никой българин не би отрекъл това твърдение. И без Левски народът ни би намерил верния път за своето добро бъдеще. Но той съществува в нашата история. Това е голямо преимущество на българския народ пред много други народи на планетата. Ние все едно сме целунати от Господ, защото разполагаме с примера на истинския Левски, а не измислен богочовек, приказен герой или реален, но силно ретуширан исторически персонаж.
Нека си спомним художествения Конан, легендарния Артур, изваяната Д‘Арк, поукрасения Виля...
А Левски е носител на реални качества. Те са доказани от неговото творчество и делата му. Съдържат се в позициите, които защитава в създадените с негови идеи и участие програмни документи на БРЦК и Вътрешната революционна организация. Изтъквани са от безброй автори на статии, научни книги и монографии за живота и делото му. Изричани и изписани са в спомените на негови съвременници съратници и врагове. Съдържат се в донесенията и разпоредителните документи на полицията, натоварена да го издири и залови и да унищожи революционната организация. Отразени са в протоколите на Софийската извънредна следствена комисия, осъдила го на смърт без да има право на това. От тази многообразна амалгама се извисява пред нас един реален човек, живял, творил и борел се в своето време.
Той е свят и чист Божи служител. Човеколюбив народен водач. Гениален теоретик и организатор на националната революция. Прозорлив архитект и строител на проектираната от него републиканска държава, характеризираща се с равенство на всички нейни граждани пред закона, както и с градивна и разумна вътрешна и външна политика, отричаща войните и насилието. Принципен политик и полемист. Смел, себеотрицателен и акуратен до педантичност революционен деец. Целеустремен съзидател на темелите на бъдещата освободителна армия на българския народ и военен стратег. Изградил националния идеал на българите, залегнал по негова идея и предложение в Програмата на БРЦК: „Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше, но не желаеме да дадеме и другиму своето“.
Това е Левски, нашето уникално богатство като народ. Което сме длъжни да пазим и използваме: разумно, пълноценно и отговорно. И за чест на българския народ, той пази паметта и черпи сили от моралната мощ на своя национален герой.
Само че...
Не са малко хората от нашенския политически елит, които при пропагандирането на собствените си намерения се опитват да се огреят от светлината на Левски като свързват своите намерения и действия с неговото име и дело. Мъчат се да ни внушават, че едва ли не се стремят да постъпват в съзвучие с неговите завети.
В началото беше един рефрен. И до днес той звучи христоматийно: „Времето е наше!“. Алюзия с мисълта на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето“. Изрекоха го едни „революционери“ от края на миналия век – едва се зачеваше „сбърканият преход“ и народът още не знаеше какво го очаква. Разбира се, времето не е на никого, то си е време, и толкоз. Но когато е в нас, както посочва Левски, времето ни кара да постъпваме според неговите императиви, а не както ни се иска или както си мислим, че трябва. Ето това той е прозрял, осмислил и формулирал.
Но онези са мислили иначе, обзети от треска за „тяхното време“. И са успели, усвоили са времето. Те и други като тях, от целия спектър на политическата дъга, успяват да цопнат в политическия казан и да осребрят политическата си битност. Днес се къпят в лукс и се кичат с измислени красиви прозвища: „национален елит“, „политическа класа“, „работодатели осигуряващи работни места“, „строители на капитализма“ и много други „титли“.
Удобството да се използва Левски за лична употреба продължи, защото се оказа, че носи добри дивиденти.
Един, дето прати православието да върви на майната си, ще рече е провождал на същото място и православния йеродякон Игнатий, заявява в официално писмо до Главния редактор на National geographic – България, че участието на нашите в „Коалицията на желаещите“ в Ирак (срещу законната власт на суверенната държава да търсят химическо оръжие, което се оказа че изобщо не го е имало), било избор на българския народ „да последва завета на Левски: след като освободим себе си, да помогнем за свободата и на други народи“. Само че, едва ли Апостола е имал предвид точно такова опредметено „реализиране“ на своите идеи когато е обяснявал на обикновените люде в името на какво трябва да се участва в революционната борба без революционният деец да се надява на големи постове и слава в освободеното Отечество.
Друг пък, държавен глава, рече убедено, че онова, което е направила Русия/СССР спрямо България, било реализиране на идеята на Левски, че „който ни освободи, той ще ни зароби.“ Само дето Апостола никога не е изговарял или изписвал такива мисли.
Тези и други в тоя смисъл изцепки с използването на Левски „по предназначение“, са продукт на недотам чисти помисли. Успоредно с недостатъчната компетентност на лицата, които употребяват Левски по такъв начин, действията им не са резултат само от непознаване на това, което ни е оставил Апостола, а са производни и на спекулативно преиначаване на негови мисли и идеи, за да бъдат нагодени към конкретни користни конюнктурни цели. Което е срамно. А са все хора образовани, с дипломи и езици, ще рече идат от интелигенцията.
Левски пише буквално следното: „Ако испечеля [разбирай „и спечеля“ – Х.К.], печеля за цял народ, ако изгуба, губа само мене си“. За пръв път помощ да прозра дълбочината на тази мисъл на Левски ми даде Константин Дуфев, един от най-големите познавачи на живота и делото на Апостола, който отдели „и“ от „спечеля“ и така показа един по-различен, но и по-завършен прочит на мисълта на Левски. (К. Дуфев, „Апостола пита: Народе????“, Пловдив, ИК Светлоструй, 2002, с. 12).
Някой ще се изрепчи: тоя точно с тези мисли на Левски ли е решил да ни учи на ум и разум? Дето ги знае всяко дете още от началните класове? Да, с тях. И ето защо.
В израза по-горе Левски е използвал тогавашния начин на изговаряне и изписване на мислите. По неговото време хората често са използвали фрази като „ако исполуча“, „ако испечеля“ и пр. Тук звукът „и“ не е за благозвучие, както е в широко разпространения турски език по нашите земи тогава, нито буквата е граматичен съюз. Използването на „и“ в конкретния контекст изразява недоизказана мисъл на говорещия или пишещия, съдържа неизречено условие в казаното или написаното. Съвременният прочит на мисълта на Левски може да се разбира, според мен, така:
Ако се случи тъй, че успея с това, с което съм се захванал в името на доброто на моето отечество и нашия народ, ще знам, че съм направил нещо наистина добро за народа ни. И ще се чувствам удовлетворен. Но ако това, с което съм се заел, не доведе до целта, която сме си поставили като революционен комитет и народни водачи, или пък ако се случи нещо лошо с мен, виновен ще бъда само аз. Затова правя тъй, че лошите последствия от моето участие да бъдат само за мен, да не излагам на опасност никого от хората, които са ми повярвали и са тръгнали след мен.
И всичко е постигнал. Както безрезервното правене на добро за народа без очакване на награда, облаги и признание. Така и принасянето на своята хекатомба в олтара на Отечеството. А заедно с нея съхраняването на живота на борците в изградената от него Организация. И нейното спасяване.
Написаното от Левски няма нищо общо с грешното цитиране на същата негова мисъл, например: „Ако печеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само себе си“, както и с твърде претенциозната, променена до неузнаваемост и приписвана пак на него: „Ако печеля, печели цял народ, ако губя, губя само себе си“. От такова писание, приписвано на Левски, ще излезе, че той е поставял себе си над своя народ. Само че Дякона не се е изживявал като Месия, за да си позволява да се поставя над своя народ и да очаква народът да го почита възбог дето не само ще му покаже пътя, но и ще го дари със свобода. Левски не е имал самочувствието на човек, от когото зависи бъдещето на неговия народ дотам, че ако той печели, ще да печели и народът.
Нито е бил като Кромуел, който праща краля на ешафота, за да завземе властта му и да каже с това, че прави нещо добро за народа си. Още по-малко е бил като Степан Разин, който казвал: „Дойдох свобода да ви дам!“. С което се е поставял над народа, когото решил да дари с нещо, без да е проучил дали народът иска или не желае някой да го дари с това нещо и стигнал ли е до осъзнаването, че това, което някой е решил да му даде, му е потребно.
Левски е искал нещо много земно: народните водачи да правят тъй, че народът да си я извоюва свободата сам, разбира се с тяхна помощ и водачество, но не и да му се поднесе на тепсия. Затова е написал „Ако и спечеля, печеля за цял народ“. Знаел е, че това е тежка задача, но се е захванал. Изохкал е „Народе????“, но не се е огънал и спрял.
Да се разбира Левски днес така, както той е имал желание да бъде разбиран в неговото време, изключва всякакъв опит да бъде поставян над неговия народ. Той е искал да бъде разбран, за да може онова, в което е убеден, че трябва да се направи – а именно, народът да се подготвя търпеливо, внимателно и всестранно с идеи, политика, дипломация, оръжие и военна подготовка за една масова, продължителна и успешна освободителна война, да достигне до съзнанието на колкото се може повече сподвижници в борбата и обикновени люде предимно из средата на по-заможните и интелигентните българи. Точно те, според вижданията му, ще да бъдат осигурителите на битката в материално и политическо отношение и измежду тях ще да се появят бъдещите командири и политически водачи на народа в центъра и по места за постигане на свободата и още повече във времето след това.
Такива гениални и учудващо прости в своята логика прозрения и предначертания едва ли съществуват в политическата и революционната теория и практика в света преди Левски. За съжаление, той е останал неразбран за по-голямата част от своите идеи.
Априлското въстание не е проекция на идеите на Левски. Той не го е виждал, нито го е прогнозирал така, както е било подготвено и обявено. В основата си това въстание е грешно реализиране на неговите предначертания. Ето едно обяснение. От една страна, Стамболов предизвиква и инициира въстанието, убеден, че трябва да избухне в създалата се благоприятна за буна обстановка в Османската империя по онова време. Но от друга, веднага след решението за въстанието, неговите инициатори го оставят да си върви само за себе си, на самотек. Идейният и организационният център на въстанието – Гюргевският Революционен комитет, се саморазпуска след вземане на решението за въстанието и членовете му се втурват в България, за да реализират бунта – кой както може.
Така въстанието се оказва без единен централен орган за неговото ръководство. Главно поради тези черти дейците се отнасят към въстанието като към бунт нежели като към съдбовна цел и средство за постигане на освобождението на България. Друг е въпросът, че въстанието и особено неговото жестоко потушаване с цената на десетки хиляди невинни човешки жертви е катализирало Освобожението на България.
Горе-долу такова е положението и с Илинденско-Преображенското въстание. Водачът на ВМОРО Георги Делчев (Гоце) е бил против неговото обявяване, воден от идеите на Левски за всестранна подготовка на такова съдбовно събитие, каквато не е била все още извършена. Михаил Герджиков, председателят на Революционния комитет на Одринския революционен окръг, съзнавал като Делчев невъзможността въстанието да успее, но въпреки това, в знак на солидарност с въстанието в останалите революционни окръзи, вдигнал народа и в Тракия, което добавило към македонските български жертви още няколко хиляди убити и помъчени тракийски българи. Естествено въстанието е удавено в кръв, отдадено е на смърт, поругавания, грабежи и палежи и не постига целта си. Но разтърсва Европа и предизвиква последвалите Балкански войни. Довежда и до кървави разпри вътре във ВМОРО/ВМРО, трасирали сетнешните драматични събития в нашата история.
Левски е бил много по-истински и по-скромен, отколкото някои се опитват да го представят: икона, светец и прочие украси към измисления образ на Апостола. Как иначе ще да са се родили ей такива легенди. Бил зашлевил едного пред всички с думите: „Вън, подлец, иди и ме предай на турците, аз съм Левски“. Или пък назидателно думал на берберина: „Момче, дръж по-здраво бръснача, че ще ме порежеш“, когато с разтреперени от страх пръсти бръснарчето го обслужвало в присъствието на полицейския началник дето търсел бунтовника Аслан Дервиш Оглу под дърво и камък. Тъй едва ли не излиза, че най-важната страна от дейността на Апостола е била да се крие от властите нежели да организира народа и да го вдигне на революция с крайна цел „да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)“.
Когато изтъкнати държавници и политици се позовават на мисли на Левски, които той не е помислял, изричал и писал, показва ясно и категорично, че не го познават. А те са длъжни да го познават, и то добре. Още повече, че неговото писмено наследство е кратко, доста по-малко по количество от това на много негови съвременници. Затова пък той пише така, че за да го разбере читателят, трябва да вникне във всяка отделна дума или израз: как са написани, къде и в какъв контекст са използвани, какво точно казва с конкретната дума и израз. Левски не е използвал случайни думи. Всяка е изписвал точно и тя е пояснявала ясно какво съдържа като негово послание.
Левски никога не е псувал – нито устно, нито писмено, както ни поднася една телевизионна художествена версия. Единствената груба народна дума, която използва само веднъж, е когато заявява „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.Едно от тия да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи“. Употребява я, за да направи по-разбираем образен портрет на опасния за народното дело революционен деец.
Едва ли има в света друг теоретик и практик на революционното преустройство, който да е вниквал толкова дълбоко в конкретния исторически и политически момент, в който е живял и действал, да е моделирал тъй точно бъдещето, за което се бори и залага живота на милиони хора, да е използвал толкоз ясни и кратки думи, с които изказва и доказва своите теоретични идеи и политическите си тези. Левски е уникален в това отношение. В своето време той е прозирал много по-дълбоко от редица тогавашни идеолози и водачи на революционното преустройство в света.
Марат и другите около него предизвикват реки от кръв в стремежа си да пробразуват деспотската система във Франция. Маркс е чертаел теория на социалната революция, но е свързал Парижката комуна със своята теория – в смисъл, че я използва като пример за правилността на теорията му. Така той приспособява теорията към политическия момент. Оттам насетне тази теория се свързва удобно почти винаги с всеки актуален политически момент. Ленин, на базата, че Маркс свързва своята теория с Парижката комуна, създава съвсем нова революциона теория: революцията да избухне отпървом в Русия, а след това да се пренесе и в целия свят. Резултатът е, че светът е разтърсен от поредица могъщи, кръвопролитни и разорителни революции и войни.
Левски е много по-задълбочен и по-отговорен от много световно известни теоретици и практици на революцията. Но си остава неизвестен за света. Той е гений, чиито логични и дълбоко хуманни предначертания за прустройство на обществата остават до голяма степен и неразкрити, и неразбрани.
Христос, повече легенда отколкото реална историческа личност и събития, става знаме след като бива умъртвен заради хуманните му идеи. Обесеният заради хуманните си идеи Левски е по същество в забвение и до днес, специално що се отнася до неговата най-дълбока същност като революционер, политик, държавник и строител на бъдещата към онова време свободна и демократична републиканска държава България.
Което не е добър атестат за част от нашите учени и политици.
Ето един съвсем пресен пример. Положителни в своите помисли и действия дейци на нашето съвремие използват Левски за означаване на своите идеи, но за жалост показват, че и те не го познават достатъчно. Изговарят и пишат неща, които Левски не е употребявал. Когато пише "свята и чиста република", той поставя светостта на първо място, защото си дава сметка, че като най-важно духовно качество на строителите на България, светостта трябва да е първом в техните индивидуални личностни характеристики като морална стойност, и едва по-сетне всички заедно да заработят за изграждане на една чиста република като политическо творение. Защото самият той, свят човек, знае, че няма чистота без святост. Но и до днес учени хора подменят направената от Левски подредба на тези категории.
Президентът на републиката в словото си на рождената дата на Апостола 18 юли 2021 г. рече, че е настанало време "да сбъднем мечтаната република на Левски. Да е чиста и свята е идеал, цел, хоризонт." А един честен в помислите и действията си политик от близкото минало, нарочен за виновник за погромите и срива на държавата ни от края на Двадесети век, през 2021 г. създава и пропагандира политическо движение с гръмкото име "Ляв съюз за чиста и свята република. Щом тези хора показват, че не познават Левски издълбоко, какво да говорим за обикновените люде.
Много българи почитатели на делото и името на Левски не участват с физическо присъствие на масовките при отбелязването на датите на неговото рождение и екзекуцията. Чувал съм някои да казват, че изпитват срам от помпозността на доста хора от политическия елит, с която в стремежа си за излъжат людете, че се прекланят пред Левски, се мъчат за пореден път да го използват.
На 19 февруари 1993 г. новоизбраният министър-председател на Република България Л. Беров поднася мълчешком приведен цветя пред паметника на Васил Левски, издигнат на лобното му място в София. Групичка с озверели интелигентни лица взривява тишината, като изкрещява: „Оставка!“. Мнозинството край паметника е попарено, възмутено. Началникът на Генералния щаб на Българската армия Л. Петров, който също полага тихом цветя на паметника, се обръща към кресльовците с ясен глас: „Вие искате оставката на Апостола на свободата!?“. Онези вмиг млъкват и се изсулват гузно. Медиите не отразяват нищо от това въпреки, че там е пълно с камери и микрофони.
Години наред не спира дискусията кога е по-правилно да се ознаменува денят на обесването на Апостола – на 18 или 19 февруари, като че ли точно това е най-важното за отдаването на всеобща почит към неговата памет.
Всяка година в деня на трагичната гибел на Апостола се организират нещо като всенародни шумни „мероприятия“, все едно не се скланя глава пред саможертвата на един човек в името на българския народ, а се ознаменува нещо мажорно в нашата история.
Алтернативният синод на Пимен обявява Левски за светец и му изписва икона, зад която ситнят миряни. Прави го, за да си спечели популярност нежели да почете паметта и делото на този свят човек.
Неотдавна биват осквернени вратата и сводът на църквичката „Света Параскева“ в подлеза пред ЦУМ, обект на вандалщината е всъщност поставената там мраморна плоча с текст, че може би на това място е погребан Левски.
Докато събития като поменатите съпътстват нашия живот и не бъдат отхвърлени като недопустими от обществото и преди всичко от интелигенцията, не бихме могли да бъдем с Левски въпреки, че много искаме той да е с нас.
Човек, когато има Левски в душата си, това е достатъчно да се чувства ангажиран към посланието на Апостола: „Аз съм се посветил на Отечеството си“.
Знам един български държавник от близкото минало, който държеше портрета на Левски в своя кабинет над входната врата. Правел го е, защото искал всеки път, когато вдигне поглед дали да посрещне или изпрати посетител, да вижда отправения към него взор на Левски, все едно го пита: ти какво направи за Отечеството си днес?
И не само истинският Левски е подложен на практика на забрава. Не могат да се изброят героите на България, потънали в забвение. Колцина са тези, които знаят, че Тодор Ангелов, бащата на писателката-класик Свобода Бъчварова, е полковник от Белгийската антихитлеристка съпротива, виден командир в нелегалната армия, национален герой на Белгия. Пред паметника му в град Схарбек винаги има свежи цветя. Белгийският народ тачи своите герои, дори и да са чужденци. Малцина знаят кой е Джеймс Баучер и какво е направил за България и българския народ, освен че в София има булевард и метростанция на негово име.
Още по-малко пък са тези, които знаят, че главният персонаж на картината на Иван (Ян) Мърквичка „Ръченица“ е именно Джеймс Баучер. Трябваше тази година потомците на Ефрем Чучков да опишат кратко и с болка биографията на този виден революционен деец и най-близък съратник на Гоце Делчев по повод на 150 години от рождението му, за да се напомни на хората за живота и делото на забравения герой. И само паметта на тези хора ли е в това положение!?
Вярно е, че и без Левски народът ни би намерил верния път. Капитан Петко Киряков – Войводата, не е знаел нищо за Левски. Или поне малко му е било известно. Това не му е пречило да води успешно битки за бъдещето на своето Отечество та чак и да се сражава като офицер в Руската армия. Който посети село Пелевун (Плевун) край Ивайловград, ще види величествения паметник на Капитан Петко Войвода, спасил селото от опожаряване и населението му от клане след Руско-турската война. И ще забележи неувяхващите цветя в подножието му.
Хора като Христо Ботев, Христо Иванов-Големия, Матей Преображенски-Миткалото, Иван Вазов, Захари Стоянов, Гоце Делчев, Борис Дрангов, Владимир Серафимов, Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров, Методи Шаторов, Владимир Стойчев, Яна Язова, Пеньо Пенев и много други българи хуманисти са показали, че могат да бъдат такива, каквито са били, и без Левски. Но с Левски в душите и сърцата си са се чувствали повече човеци.
И ние така. Дали?
