Кое беше най-интересното в тази предизборна кампания?
Въпросът се появява все по-често в последните дни преди изборите за Народно събрание, но как да отговориш на него, когато се оказахме свидетели на може би най-безличната, скучна, досадна, убита от пандемичното ежедневие кампания досега в България?
Да, усилията, трудът на активистите и партийците го имаше. Имаше ги обичайните листовки, плакати, билборди, напудрени статуси, помпозни видеа и мейли от партийни пиари в 11 вечерта (сякаш някой ще им обърне внимание). На теория кампания имаше.
Дух на кампания обаче - не. Нито пък нещо запомнящо се, което да остане с теб и да те провокира да искаш искрено да гласуваш, да дадеш вота си с надежда.
Разбира се, говорим за онези, които се намират извън твърдите ядра на партиите. За тях нещата вече са ясни, а светът отдавна е разделен на "добри" и "лоши". Какво да правят обаче всички останали?
И, не, коронавирусът не е единственият виновник за ситуацията. Погрешно би било да му се хвърля цялата вина за това, че на практика политическите партии като цяло направиха толкова повърхностна, скучна и невъодушевяваща кампания, че дори събитие толкова значимо като изборите се превърна във второстепенна новина в новинарските емисии.
Открай време партиите у нас демонстрират едно доста токсично и цинично поведение, в което се държат като типични тийнейджъри, обсебени от собственото си съществуване и вътрешните си проблеми. Няма как това да не се отрази и върху кампаниите им.
Така получаваме кухи послания, предизборни платформи, съществуващи колкото да ги има, безлични реклами и помпозни обещания.
Управляващите ще се хвалят какво са направили (без оглед на качеството), докато опозицията ще е толкова обсебена от това, че управляващите не стават, че забравят да ти обяснят защо самите те биха били по-добри.
А това води и до толкова много нетърпеливи кандидати, които вярват, че си длъжен да гласуваш за тях. И ако не го направиш, си глупак, простак, идиот и обричаш страната на вечно мракобесие. Независимо какво точно ти предлагат като идеи, послание, платформа и т.н.
По-големият проблем е, че дори те нямат идея с какво са по-добри от останалите, с какво изпъкват. Или поне забравят да го обяснят на потенциалните гласоподаватели, независимо дали става въпрос за пряко включване във Facebook, участие в дебат по телевизията или дори раздаване на флайъри.
Така дори и въпросните дебати са загубили голяма част от смисъла си, превръщайки се или в безсмислено дуене, или в бурно сочене на политически врагове. Всичко, но не и реален сблъсък на планове и визии.
Оттам идва и другият проблем на политическите сили - ангажираността на избирателите. Една голяма част от гласоподавателите за този вот просто останаха встрани от агитацията. Партиите сякаш предпочетоха да се обърнат към онези, които така или иначе са склонни да ги подкрепят, и не вложиха кой знае какви усилия да убедят останалите, че си заслужава човек да пусне глас за тях.
Ако ги питаш обаче, те са отворени към всички - ето, имат платформи, видеа по профилите в социалните си мрежи и т.н.
Въпросът обаче е, че целият предизборен процес е обърнат и вместо кандидатите да търсят вниманието на избирателите, нещата стоят на 180 градуса - гласоподавателите са тези, които трябва да проявят инициативата. А на общия безличен фон много избират да не го направят. Просто никой няма времето и нервите да гледа как множество скучни хора се обясняват в продължение на над половин час, какво остава да рови из сайтове на партии в търсене на програма и някакви ясни и конкретни идеи.
А лошото е, че от всичко това не губят партиите и коалициите, а останалите. Изборите на 4 април ще се осъществят с или без вашия глас, но твърдите електорати и контролираният/ купен вот задължително ще влязат в сила.
И въпреки всичките си светли и захаросани призиви за участие в демократичния процес, малцина са тези, които реално направиха нещо, за да привлекат избирателите към същия този процес, да излязат извън удобната си комфортна зона и да говоря с хора, които действително имат нужда от убеждаване.
Политическата ни система от години насам деградира и има спешна нужда от смисъл, от повече реален политически дебат за бъдещето на България и по-малко крещене и нарочване на врагове. Подобно нещо видяхме твърде малко в сегашната надпревара.
Надеждата остава, че вероятния шарен парламент, който се очертава, ще принуди всички тези шумни и себични формации да говорят помежду си и да търсят пътища за постигането на това, за което уж всички се борим - по-добро бъдеще за България.
Така че когато питаме за интересните моменти в тази кампания, може би най-подходящият отговор е, че най-интересното е, че този път кампания просто нямаше.
Александър Петров
