“Всеки на мястото си! И туй ще бъде някога. Но нали Вечността, все пак, е дълга, много по- дълга от тази глупава история?!

     “Всеки на мястото си!” Спомняте ли си приказката на Андерсен с това призивно заглавие? В нея великият вълшебник на словото ни припомня по своя очарователен, поетичен и малко ироничен маниер, че когато никой и нищо не е на мястото си, мигновено настъпват всеобщ смут и хаос. В края на приказката се появява една проста свирка със силен и рязък звук, който предизвиква страшна буря. За щастие на финала всичко намира мястото си - и банкерското семейство, и фермерите- новобогаташи, и господарите и слугите...

       Нашата историческа съдба изглежда такава: открай време никой и нищо да не е на мястото си.

Всъщност и историческото ни развитие е било такова заради робството, нямали сме оформени класи и нормален развой на обществото, а и на културата. Така се е оформил и националният ни характер. Да не си знаем мястото, да не бъдем заедно и единни в трудни важни моменти, нищо, че на старата стилна сграда на Парламента има мъдър надпис. / На противната „нова”, построена в сталински стил от Вълко Червенков – вече го няма!/...

А в периода между двете световни войни, когато постигнахме равнище, съизмеримо с европейските стандарти, сякаш нещата бяха по-подредени и обществото ни разполагаше с доста по- ясна скала на ценностите. Превратът от Девети септември постави “ново начало”, за да се обърка всичко и за да тръгнем назад...И всеки пак, ще бъде едностранчиво и несправедливо да твърдим, че абсолютно всички критерии и норми бяха напълно изгубени, че имаше тотален хаос, както е сега. Наистина, обществото ни от все пак, нормално разслоено преди войната / както бе във всяка европейска страна/, стана “хомогенно”, започна да се унифицира, уеднаквява по сталински още в началото на 50- те години. / А който не се „уеднаквяваше „ „доброволно” го чакаха Белене и Ловеч! / И така, твърде скоро изчезнаха границите между отделните класи и прослойки, между отделните личности. Разделихме се единствено по един признак - “партийни” и “безпартийни”. „Правоимащи” и „правонямащи” . Лично аз и моите родители и роднини, преминали през ужасните първи две десетилетия след 1944 г., бяхме от “втората” категория и изпитахме немалко огорчения и притеснения, но такава бе съдбата на мнозина в България...

     Но да се върнем на критериите и нормите. Като потомък на възрожденски род и културен деец, не мога да се примиря, че държавата ни вече двайсетина години, при това на всички нива - се ръководи от неподходящи и в много моменти   и от недостойни и дори вредни хора, които нямат уважението, доверието и подкрепата на обществото, нямат и доблестта да приемат този безспорен факт. Някои от тях просто нямат никакъв срам – ето показаха се толкова агенти- доносници, но нито един не си подаде оставката....

     Но ако в приказката „Всеки на мястото си!” на Андерсен

има един цар, глупав, суетен, лъжлив и некадърен. Сега си имаме си имаме също такъв, макар и не с аристократичен произход. И неговата, сякаш извадена от музея на Мадам Тюсо нелепа и бутафорна фигура също потвърждават тази известна приказка на Андерсен, както и една -   друга, още по- известна от нея: “Новите дрехи на царя”. Защото за 12- те години от царуването на Цезар от село Банкя слязохме още по- надолу, съвсем до дъното. И сега сме най- бедната, най- корумпираната, най- болната и нещастната, най- слабата във всяко отношение държава в цяла Европа... А за капак, накрая след упадъка, лишенията и бедността, се появиха и нови европейски милиарди и банкянският герой реши отново да ги разпилее, да ги даде на приближените си и на онзи, от когото е най- зависим, да ни зароби с огромен нов дълг, който да изплащат и правнуците ни! Да, за това се писа и говори много, но както се казва: керванът си върви, а кучетата си лаят...

         Моята голяма тревога сега е за културата на България,

винаги пренебрегвана, изтиквана “натясно в ъгъла” / С. Моъм/.Т.нар. “културна политика” от последните години нанесе непоправими щети на българското общество и предизвика един процес на лумпенизация, на опростачване на нацията, която стигна дотам, че вече аплодира Слави, Ивана, Камелия, Глория и Азис! На последния се даде дори телевизионен канал! А Министерството на българската култура не направи нищо, за да спре тази катастрофа. В очите на обществеността то отдавна стана излишно. Всъщност какво прави то за българската култура? Какво направиха „културните министри Веждьо и Ало- Банов, освен да налагат като директори свои съпартийци, които да използват постовете си предимно за лични облаги като разменна монета?

Да съспиват културни институти и паметници, да унижават бедните ни артисти и музиканти, да прогонват ммладите в чужбина? Повечето от институтите у нас се рушат - било поради липса на средства, лошо, поради непочтено или некадърно управление, било поради неуредените финансови отношения между министерството и общините. Тези институти уж са на територията на общините, а са безсилни например да прогонят някой директор- рушител или кмет- диктатор! А и освен това - силното деструктивното начало, заложено в двете уникални по своята глупост и непригодност “реформи” на Костов и Рашидов - театралната и музикалната , и нежеланието на властта да предприеме каквото и да е в областта на културата. Да, за тези бездуховни хора се оказа, че най- важното е да се награбят доколкото могат и след тях може и потоп да стане. Нали тях няма да ги засегне, толкова са се ояли, награбили...

     Да, ясно е, че тези „царе” не са мястото си, както би казал и великият Андерсен,

когото знаем и обичаме от деца. Ние, българите, от опит знаем, че е лесно да се руши и трудно да се изгражда наново веднъж разрушеното. Държавата ни е вече разрушена. Рушат се пътища, магистрали, тунели, цели села. Вече нямаме нито полиция, която да ни пази, нито сериозна войска, а държавност – съвсем нямаме. Нямаме и нормална съдебна система. Явно е, че разрушителното начало е генетично заложено у нас...Държавата ни е вече опустошена, а Хунтата- ГЕРБ не спира да краде и да руши!

     Тези дни препрочетох приказката на Андерсен в прекрасния превод на писателя Светослав Минков. Тя завършва така: “Всеки на мястото си! И туй ще бъде някога. Но нали Вечността, все пак, е дълга, много по- дълга от тази глупава история?!”

Дано! Ако, разбира се, не стоим със скръстени ръце и вземем да изметем всички лоши хора, заедно с техния гол, лъжлив, крадлив, самозабравил се и нагъл цар! Защото Злото може да бъде победено от Доброто, само ако второто се обедини. На тези важни избори! Те може би няма да са последните, окончателните и решаващите, но все пак, ще променят нещо, което вече започна от знаменателното лято на 2020 година.

Огнян СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- България