Ех, тези избори без право на избори май ще „избият рибата“!

Гледам снимка от центъра на един голям град. Наредени като аптекарски шишета възрастни мъже, някои вече побелели като мен, тоест хора, на които им е останало вече само едничкото достойнство.

Изтръпвам – но те са облечени в… тенис-фланелки с лика на един от участниците в изборите, знайно е кой…

Хора с име, авторитет, о, голям авторитет, заработили го с честен труд и изкусно майсторство, и то в онова време, в което нямаше пари, но имаше капка поне почтеност …

Имаше и народна неподправена обич! И към някои от тези на днешната снимка…

Но сега…

Защо, г-н Бонев. Защо, Гонзо? Големи майстори, големи имена!

Имате си мнение, имате си право, никой не ви пречи да гласувате, за когото и както си искате.

Но така? С тези тениски с оня лик…

Вие, да, като агитатори, като запалянковци!!! Като ония партийни партизани…

Търкам очи.

Не мога да проумея.

Защо?

В този миг един въпрос ме прониза – дали, ако беше жив моят Гунди, момчето на народа, той би сторил същото? В моята книга „Сини сърца“ като изумруд блестят думите на Аспарухов:

„Когато обличам националната фланелка, аз винаги изтръпвам…“

А, кажете, г-н Бонев, Вие бяхте негов приятел, той Ви взе под крилото си и винаги споменаваше, и с право, Вашето име, когато го питаха за надеждите на българския футбол…

Отговорете – щеше ли Гунди да облече тази фланелка днес? И да позира пред една шатра гордо?

Не, разбира се.

Да, никога.

Защото той бе голям футболист, но преди всичко бе и мъж на честта.

И обличаше, и носеше с гордост само една фланелка!

Фланелката на България…

ДА, ТАЗИ С ТРИКОЛЬОРА!

Която, щом облечеш, изтръпваш…

Ех, този днешен свят! Пощръклял май от вируса. Но само от него ли?

Димо Райков