От горещи идейни противопоставяния в миналото, изборите днес по-скоро се открояват с липса на различие и оттам – на избор. Бегъл поглед върху програмите на партиите показва, че те се мъчат всячески да се нагодят към блудкавите виждания на един въображаем съвкупен избирател, вместо да поемат риск и да формулират алтернативни идеи. Резултатът е почти пълно припокриване в предлаганите визии, с пренебрежими разлики. Опозицията, дори когато на думи се изправят срещу ГЕРБ, на практика споделя с нея повече, отколкото е здравословно за демокрацията.

 

 

Една от най-популярните идеи в политическите програми на партиите на тези избори е електронното управление. Няма партия, която да не обещава бърз преход към пълна дигитализация на управлението и „намаляване административната тежест за бизнеса“. Логиката на искането е рационализация, премахване на субективния елемент на произвол в бюрокрацията, както и антикорупция. Тези съображения имат свръхемоционални оправдания.

Може би

най-страстната защита на тази идея

изказа наскоро кандидатката Десислава Иванчева, която беше кметица на район Младост в София, но попадна под ударите на строителната мафия с обвинение в корупция. На този фон личният мотив да ненавижда администрацията, от която доскоро тя беше част, е напълно разбираем. Нека ѝ дадем думата:

 

„Нека закрием ХАРТИЕНАТА ДЪРЖАВА, държавата с хиляди гишета, държавата с едни лоши лелички, на които плащаме заплата, но им се молим като на икони в църква! Стига са ни тормозили половин милион администрация с хартии и простотии за всяко дребно нещо. Стига с сме висели и сме се молили на разни административни калинки, да ни издадат елементарни документи с дни, дори с месеци. Стига сме носили папки, листчета, номерца, молбички! СТИГА СМЕ СЕ МОЛИЛИ НА ХОРАТА, НА КОИТО НИЕ ПЛАЩАМЕ ЗАПЛАТИТЕ ОТ НАШТЕ ДАНЪЦИ! Нека държавата ни стане най-после електронна! Премахването на гишетата ще намали корупцията! Нека спестените пари от ненужни администратори да отиват при сестрите и лекарите, нека тези хора получават достойно заплащане, а не подаяния. Защото те са изчезващ вид за сметка на растящите бройки на безполезни души в агенцийки, общини, министерства, дирекции. Нека и здравеопазването ни стане електронно, прозрачно, достъпно, всеки да получава услуги спрямо това, което плаща, а не всичко да отива в общия кюп и после пак да се налага да си плащаме, когато ни се наложи” (от фейсбук-страницата на Иванчева).

 

Какво означават на практика тези (формулирани по сексистки начин) искания? В здравеопазването електронизацията прикрива едва завоалиран завой към приватизация на касата и въвеждане на модел за частни здравни застраховки като в САЩ: „всеки да получава услуги спрямо това, което плаща, а не всичко да отива в общия кюп“.

 

Разбира се, въвеждане на електронни карти, рецепти и т.н. не значи задължително да няма една здравна каса, просто конкретната визия прави логическо „късо съединение“ между двете неща. И то по доста грозен начин, противопоставяйки лекарите на държавните служители. Сякаш лекарите и медицинските специалисти гладуват, защото друга група хора, която в огромното си мнозинство е нископлатена, хулена и далеч не привилегирована, обслужват граждани на гишетата (виж тук по темата).

 

Без да са толкова емоционални като Иванчева, другите кандидати на изборите също

 

обещават да въведат държава без хора

ГЕРБ, например, ни поучава, че „дигитализацията се превърна от възможност в необходимост. България трябва да продължи предприетия „дигитален преход” – да бъде завършена цифровизацията в публичния сектор и да бъде стимулирана (включително и финансово) в частния;“ „ЦЕЛ – НУЛЕВ КОНТАКТ С АДМИНИСТРАЦИЯТА НА ЖИВО.“

 

От своя страна, БСП не само ще се бори за електронно управление на държавата (виж тук), а и го е въвела в партията (виж тук).

 

„Има такъв народ” обещават „намаляване на бюрокрацията и на административното бреме“ и „дигитализация и модернизиране на публичните услуги (виж тук).

 

„Изправи се БГ”, обещава „премахване на всички гишета с чиновници в централната, териториалната и местната администрация и замяната им с електронни услуги“ (виж тук).

 

А от програмата на „Демократична България” няма смисъл да се вадят цитати, защото в почти всеки неин отдел се говори за електронно управление.

 

По-общият проблем е изпъждането на хората от държавната администрация. Това желание е свързано с хегемонната за прехода антикорупция. Смята се, че ако управлението се виртуализира, ще изчезнат стимулите за даване на подкупи, защото няма как да „бутнеш нещичко“ или да се пазариш с компютъра.

 

Технологията наистина дисциплинира. Например, в някои летища вече са автоматизирали чек-ин бюрата. Докато чек-ин служителят може да си затвори очите за 1-2 кг над ограничението върху багажа, то компютъризираният кантар просто не изплюва бордната карта докато не приведеш тежестта на куфара в норма, до последния грам. Е, има вариант да платиш немалка сума, за да приеме багажа какъвто е. На практика машината не намалява разходите за заобикаляне на правилата като „корупция“, а ги регулира.

 

Но освен че може да стане по-скъпо за потребителите-граждани, вместо да пести време,

 

е-управлението може и да губи време

Да, вярно е, че вече няма да се редим на опашки, за да ни приемат документите, но подаването на заявления и декларации от вкъщи съвсем не гарантира ефективност. Например, вместо да попитаме набързо някой служител къде и какво да запишем, сега се налага да четем стотици страници текст, подзаконови нормативни уредби и объркващи упътвания в тяхната цялост, за да се ориентираме какво трябва да направим.

 

Висенето на опашката губи време, но контактът с човек зад гишето може да ни помогне да се ориентираме по-бързо. Особено когато човекът е мотивиран да си върши работата добре.

Често се случва чисто субективния или „човешки“ момент да помага нещата да вървят бързо. Наскоро в НАП една служителка ми издиктува дума по дума какво да напиша във възражение, за написването на което щяха да отидат часове четене и лутане в сложната материя, ако трябваше да го напиша сама вкъщи. Премахването на „субективния момент“ няма да направи работата ни с администрацията задължително по-гладка.

 

Друг проблемен момент при виртуализацията засяга труда. Пак ще дам пример от авиотранспорта, защото там автоматизацията е много напреднала. Навремето самолетни билети се купуваха от офис („гише“), където служителите търсеха за нас най-добри цени, дати, връзки и предлагаха други услуги. Днес почти всички авиокомпании са закрили бюрата и продават билети само онлайн. От една страна това спестява време от пътуване до агенцията, но от друга се нагърбваш с целия труд по търсене на полетни връзки и прочие, дейности, извършвани от служители на авиокомпаниите преди. Освен разходи за труд, автоматизацията им спестява и разходи за наем на офиси.

Тези разходи са прехвърлени върху потребителите,

които извършват този труд като своего-рода невидима и безплатна самоадминистрация. Докато формалните бюрократи намаляват, неформалната бюрокрация се увеличава. А с нея и разходите ни: неслучайно след закриване на офисите се нароиха всякакви частни агенции, опосредяващи конфликти между пътници и компании, произтичащи от отменени полети, например. За наша сметка.

 

Може би е дошло времето за надници за административен труд (по подобие на известните феминистки кампании от 1970-те за надници за домакински труд).

 

Това е видимо и при напъните за „раздържавяване“ на преди свойствени за държавата неща като социалните дейности. Днес те се аутсорсват към гражданския сектор, процес, който Законът за социалните услуги ще задълбочи, като това може да позволи „оптимизация“ на човешкия ресурс в Министерството на труда и социалната политика. Но като абсолютен брой бюрокрацията вероятно ще се увеличи, само че в частния сектор. НПО и частните фирми, като застрахователните компании например, също са бюрократични структури, понякога по-тромави и неефективни и от държавните гишета (въпреки че могат да са по-добре платени).

Обаче за либералите изместването на гишетата от публичния към частния сектор и превръщането на бюрократичния труд в невидим (и неплатен) вероятно е достатъчно, за да се похвалят как са „оптимизирали“ администрацията.

 

Трябва да се вземат предвид и последствията от осъществяването на тази визия в страната с най-голямо цифрово неравенство в Европа и със застаряващо население, което разбираемо не е толкова в час с апификацията на услугите (виж тук).

 

Британският филм „Аз, Даниел Блейк” (виж тук) чудесно показва как електронното управление може да предотврати достъпа на възрастните хора до социални услуги съвсем практически, без изрично да цели това.

 

В нашия контекст, виртуализирането на гишетата просто ще ускори тяхното вече случващо се болезнено изчезване от по-отдалечените места, където дори поща няма (виж тук), вместо да улесни комуникацията между граждани и държава.( Като говорим за пощи, виждаме как исканията за дистанционен или пощенски вот се спъват именно, защото държавата е занемарила физическата инфраструктура на този вид комуникация. Вместо по-малко хора и пари за заплати, модерни форми на гласуване като дистанционното гласуване всъщност изискват още повече инвестиции в „базата“).

 

Това ще задълбочи изоставянето на вече маргинализирани хора в селските райони.

Тук е редно да обърнем внимание на една честа контратенденция при всяка автоматизация. Известно е, че тя намалява разходите за труд и предизвиква безработица. В същото време обаче

автоматизацията често увеличава нуждата от човешки труд

Освен автоматизацията, и безработицата понижава разходите за труд, защото поставя безработните в конкуренция помежду им за намаляващ брой работни места. Това пък подрива автоматизацията, защото за работодателите става по-изгодно да наемат пак работници, вместо да правят скъпи инвестиции в постоянен капитал (машини).

 

Например в софийската Топлофикация са наели човек, който раздава ръчно написани картончета с номера на хората в опашката и ги вика по реда им. Хората чакат навън от входа и човекът крещи номерата. Така той служи едновременно за автомат за билети и озвучителна система, които щяха да излязат по-скъпо на фирмата. С други думи, автоматизацията не елиминира тотално нуждата от труд, а създава по-лоши условия за него, превръщайки самите работници в живи машини, в Deus in Machina, като онази машина играеща шах от XVIII век.

 

Освен че вероятно няма да намали бюрократичния труд, тоталната автоматизация на управлението може да спъне друга своя цел: ефективната и бързо реагираща държава. Гражданските активисти много обичат да документират нарушения и да подават сигнали, само че как да се реагира на тези сигнали, ако в отговорната институция не работи почти никой? Например, в Главна инспекция по труда работят 350 души, които нямат физическата възможност да реагират на все по-лошите условия на труд във фабриките и заводите (виж тук). Компютър ли да упражнява контрол върху работодателите?

 

Това е само повърхностен срез на противоречията на идващото електронно управление. По-разочароващо е как неолиберална визия за „малката държава“ се е просмукала в абсолютно всички програми и никой не предлага по-качествено обслужване чрез подобрения в условията на труд. Например, едва ли ще чакаме толкова на опашки, ако администрацията наема на работа повече хора и ги мотивира с по-добро заплащане, така че да спре грубото и припряно отношение към гражданите. Това е политически аргумент, противопоставящ се на технодетерминистиките утопии и дистопии.

 

Технологията сама по себе си не може да разреши политическите и икономическите противоречия. Нищо няма да се промени дори да изхвърлим компютрите от администрацията. Необходима е смяна на перспективата в търсене на начини за подобряване условията на труда в администрацията вместо елиминирането му.

 

 

Жана Цонева*

 

– –

*Авторката работи в БАН и е от сдружението изследователи КОИ (Колектив за обществени интервенции), които проучват социалните и трудовите права, и критически социални теории.