Царският престол в Търново за две десетилетия е зает от българския болярин Константин Тих Асен (1257-1277) от Скопие
Иван Александър се въздържа от конфронтация със Сръбското царство
В броя на „Труд“ от 20 ноември 2020 г. разказахме за събитията в историко-географската област Македония във времето на първите Асеневци. Политиката на търновските царе води до обединението на нашите земи „... от море до море...“
За съжаление, след смъртта на Иван Асен II (1218-1241) започва един от “тъмните” периоди в историята на Българското царство и изконната българска земя Македония. При усложнената международна обстановка и татарското нашествие от 1242 г. политическият елит в Търново и страната се хвърля в борба за власт.
Възползвайки се от кризата в България, енергичният никейски император Йоан ІІІ Ватаци успява да наложи влиянието си в Солун, хвърляйки хищни погледи на север... Моментът за агресия настъпва през 1246 г., когато малолетният Коломан/Калиман І Асен (1241-1246) изненадващо умира, най-вероятно отровен от „партията“ на своята мащеха Ирина Комнина. На престола идва второто “дете цар”– малолетният Михаил ІІ Асен (1246-1256), син на Ирина.
Превратът разпалва противоречията, което е използвано без забавяне от ромеите – императорът нахлува в пределите на Българското царство и обсажда Сяр (дн. Серес, Гърция). Уви, градът е предаден без бой от управителя Драгота, нещо повече – българският болярин предава и Мелник! Ватаци не жали пари и титли, за да подкупва българските първенци... Под никейска власт попадат Родопите и голяма част от Македония, вкл. Просек, Битоля, Щип, Скопие и дори Велбъжд (Кюстендил)... Солунският деспот Михаил на свой ред завзема Прилеп и Охрид. И все пак България явно оказва съпротива, защото на следващата 1247 г. е сключен мир. Скопие и северната част на Македония остават под властта на търновския цар.
Смъртта на Йоан Ватаци през 1254 г. е използвана от Михаил ІІ Асен, който предприема мощна контраофанзива, освобождавайки Тракия и Родопската област. Войната е сигнал за въстание в Македония – както признава византийският историк и държавник Георги Акрополит (самият той е управител на Южна Македония по-късно), „... по-голямата част от западните области са обитавани от българи, които наскоро бяха подчинени от император Йоан, но покоряването им не беше заздравено и те винаги таяха омраза към ромеите...”
Новият император Теодор ІІ Ласкарис е притеснен от поведението на Драгота, който, „... бидейки българин по природа, замислял да въстане...” И предишният изменник действително въстава, но за нещастие загива още в първото сражение. Ярко свидетелство за поведението на македонските българи е онова, което правят защитниците на Велес. Пред перспективата да попаднат в плен (никейската армия разполага със стенобойни машини и надмощие в хора), те се договарят да отстъпят крепостта, като в замяна да им бъде позволено да отидат в свободните български земи. Уви, войната завършва с поражение и неизгоден мир (1256 г.), а цар Михаил е убит от заговорници начело с братовчед му Калиман (II), който на свой ред загива... Престолът е завзет от непопулярният Мицо Асен (1256-1257), на когото болярската опозиция противопоставя Константин от Скопие, син на Тих – един от видните боляри във времето на Иван Асен ІІ. Новият цар не забравя своя роден край – известна е неговата дарствена грамота за манастира “Св. Георги Бързи” в Скопие, създаден преди векове от цар Роман (978-997).
България губи Скопие нейде през 1279-1280 г. – във времето, в което византийският поставеник Иван Асен ІІІ бяга от Търново и борбата между Георги І Тертер (1280-1292) и „селския цар“ Ивайло не е приключила. В тези смутни времена Скопие и околните земи са завладени от ромеите, но за кратко – още на следващата година “славният град Скопие” и съседните краища падат в ръцете на енергичния сръбски крал Стефан ІІ Милутин. През есента на 1283 г. сърбите нахлуват още по-дълбоко, а новата граница с Византия е установена северно от линията Струмица – Прилеп – Охрид. През 1299 г. крал Стефан Милутин се жени (за пети път!) за малолетната византийска принцеса Симонида, а унизителният за империята мир временно спира сръбската експанзия.
Надали българските царе остават равнодушни към случващото се на югозапад, но дори и при силната фигура на Теодор Светослав (1300-1321) няма благоприятни условия за действие в Македония. Дълго отлаганият реванш е предприет от войнствения Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330), който през 1328 г. сключва съюз с византийския император Андроник ІІІ Палеолог срещу сръбския крал Стефан ІІІ Дечански. След редица перипетии и промяна в първоначалните планове войната избухва през пролетта – лятото на 1330 г. С петнадесетхилядната си армия Михаил Шишман се отправя към Велбъжд/Кюстендил, а Андроник III изчаква с армията си в Битоля. Сърби и българи се срещат при Велбъжд, но не влизат в сражение, тъй като и двете армии чакат подкрепления. На 28 юли е сключено еднодневно примирие. Цар Михаил се доверява на клетвите – наивност, граничеща с глупост, която се оказва със съдбоносни последици... Част от българската армия се пръска по околните селища, за да събира продоволствие. След няколко часа – не толкова със силата на оръжието, колкото на измамата, сърбите атакуват българския лагер. Най-отпред са западните наемници, водени от престолонаследника Стефан Душан. Цар Михаил прави отчаян опит да събере войските си, но е тежко ранен и пленен. След няколко дни умира от раните си и е погребан в църквата “Св. Георги” в Старо Нагоричане, Кумановско.
Гибелта на цар Михаил е истински шок за тогавашните българи, докато сръбските книжовници величаят „битката“ като една от най-великите победи в своята история. Кралят не посмява да навлезе в България (временно са завзети само земи по течението на Струма) и се задоволява с възцаряването в Търново на своя племенник Иван Стефан (1330-1331). По-лошото обаче е, че България губи стратегическата инициатива, а възходът на сръбската държава продължава. Олицетворение на сръбската експанзия в Македония и на юг е крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан (1331-1355).
През 1331 г. в България на власт идва цар Иван Александър (1331-1371), а между него и Душан е сключен мир, скрепен с династичен брак. Кралят получава ръката на Елена, сестра на българския цар и една от ярките фигури в средновековната сръбска история. През 1334 г. Душан завладява Струмица, Прилеп и Охрид, а през 1341-1345 г. печели максимално от гражданската война във Византия – в сръбски ръце падат Костур, Лерин, Воден, Сяр... На Великден през 1346 г. с личното участие на търновския патриарх Симеон сръбската църква става патриаршия, а Стефан Душан и Елена – цар и царица. Столица става българският град Скопие. В официални актове Стефан Душан се подписва и като владетел на “... немалка част от царството България”, още повече, че владее Македония и други български краища. Самият Душан е българин по майка (Теодора, дъщеря на цар Смилец), а българските му роднини (неговата леля Марина–Мария, братовчед му Иван Драгушин, шуреят му Иван Асен Комнин и др.) получават обширни земи и привилегии. Душан и Елена подкрепят видни български монаси, един от които е бъдещият сръбски патриарх Ефрем, родом “... от Търновската страна...” Цар Иван Александър се въздържа от конфронтация с могъщата си в онези години западна съседка, но за сметка на това българското културно, а и политическо влияние в Сърбия е очевидно се засилва.
Ярко свидетелство за нарасналия авторитет на България и отношението на македонските българи към нейните владетели са думите на книжовника Станислав в послеслова на Лесновския Паренсис (1353 г.) – един от ценните български паметници от онова време. Особено показателно е, че след повече от седемдесет години, в които неговият роден край не е под българска власт, Станислав изрично отбелязва – книгата е написана в земите, които са под властта на „... цар Стефан ...“, но “... във времето на благоверния и христолюбив български цар Иван Александър...”
Пламен Павлов Труд
