Над 1000 арестувани демонстранти в Русия, където хората излизат при минусови температури, за да протестират за свободата на опозиционера Алексей Навални. Силни международни реакции с призиви за освобождаването му има още от ареста му на 17 януари.

У нас обаче темата за свободата на опозиционера, подобно всичко друго, става обект на надцакване по линията кой е по-по-най-демократ - премиерът или президентът.

Заяжданията между Бойко Борисов и Румен Радев по въпроса не са само от днес.

Рядко човек може да чуе реч на президента, без в нея да се говори за това колко жестоко бива забивана България към дъното от управлението на ГЕРБ. Посланията за борба с корупцията, за проблеми с институциите, бедност и т.н., са редовна част от неговите речи, стига да включват възможност да бъдат "захапани" управляващите. Лошото в случая е, че акцентът някак попада именно върху това "захапване".

И всеки път, когато той е накаран да се разграничи от някакви действия на Кремъл, сякаш бучка засяда в гърлото му. И си намира ред начини да извърти темата, само и само да не каже нещо лошо за "братушките".

За сметка на това пък премиерът удобно е наметнал про-НАТО, про-Европейска, про-западна мантия. И тя евентуално би му стояла и добре, ако реално всички тези проблеми с упадъка на демокрацията и ширещата се корупция не бяха болезнено реални. Толкова реални, че страната ни е известна в Европа предимно с тях.

Обаче ако ги питаш, и двамата звучат като убедени защитници на демократичните практики. А по-лошото е, че тази размяна на коментарчета и подмятания у нас минава за политически диалог.

Човек ще очаква, че с такава борбена защита за демокрацията, България няма перманентно да държи място в долната половина на Индекса по свобода на словото, нито ще ни критикуват постоянно за продължаващите проблеми с корупцията.

Че казусът с фалита на КТБ вече щеше да е разрешен, а злоупотребилите с еврофондове - разкрити и наказани.

Когато обаче имаме толкова голямо разминаване между думи и реалност, когато политиката ни е обхваната предимно от въздух под налягане, кухи слогани и още по-кухо звучащи статуси в социалните медии, няма как и самото общество да цени демокрацията.

Това ни беше припомнено болезнено от едно проучване от миналия ноември на Центъра за изследване на демокрацията, чиито данни показват как половината българи всъщност не смятат, че демокрацията е подходяща форма на управление за нашите ширини.

Че по-добре да върнем модела с бащицата-самодържец казва нещо и то се случва. Нищо, че този модел отново и отново в историята се е доказвал като тотално неработещ, поне не и в дългосрочен план.

По-лошото обаче е, че все в един момент тези хора ще получат това, което искат, ако системните проблеми продължават да бъдат игнорирани, а политиците ни, дори тези от опозицията, продължават да защитават демократични ценности предимно на думи и с плакатчета и статусчета, и то не винаги, а когато им е угодно.

Не е нужно да стигаме нивото на Русия и Беларус, в които полицията и службите си правят, каквото си поискат с обикновените граждани, а държавната администрация е заспала някъде в 90-те, за да усетим, че нещо не е наред в обществото.

Та на този фон са седнали Борисов и Радев да спорят кой е по-по-най-демократ по случая с Навални. Ще прощавате, но подобни задочни спорове ми идват малко плоско и лишено от смисъл...

Александър Петров