Посрещането на която и да е нова година най-често е придружено с поемане на личния ангажимент грешките на предходната година да не се повтарят, а трудностите да си останат в нея. И с много, много оптимизъм, какъвто след 2020-а определено е нужен.
Но ако човек изпрати годината с новогодишното обръщение на президента Румен Радев, може да се случи така, че да не е особено ентусиазиран да брои от 10 до 1 преди да гръмне шампанското.
Сякаш вече е нормално да очакваш обръщенията на държавния глава да са пропити с мрачни изводи, прогнози за бъдещето, в които се прокрадва съвсем малко светлина, и немалко прокарване на лични политически цели.
Трибуната, която обществената телевизия дава на президента в минутите преди 00:00 ч., без съмнение е изкушаваща за всеки с желание за влияние върху политическия живот. Все пак мнозина българи едва тогава обръщат поглед към екрана в очакване на заветния часовник, обещаващ им по-светло бъдеще.
Преди това обаче ги очаква президентско слово, което да ги върне в сивата действителност. Вечерта, в която най-важно се явяват обединението - било то и само с най-близките - и надеждата, пак слушаме за разединение, политика и страхове. Искаме за малко да влезем в матрицата на щастливия живот, но ръцете на Морфей от "Дондуков" №2 ни изтеглят рязко в реалността.
Спокойно може да се спретне импровизирана игра на бинго - ще спомене ли Радев "корупция', "свобода" (ама липсваща), "бедност" ("недоимък")... Нацелилият най-много думи получава две късметчета от баницата вместо едно, че поне от нея да дойде нещо оптимистично.
Новогодишните речи на президента стават по-дълги и по-мрачни - дали защото през последните няколко години над страната наистина се смрачава, или заради растящите му амбиции за по-активна роля в политическия живот и позиционирането му като реална опозиция на кабинета "Борисов 3".
Радев ни е разказвал истории за бедност, емиграция, загубени близки (дори когато нямаше COVID-19). Може би този отрезвителен подход е начин да се погледне обективно на отминаващите трудни 12 месеца, а всичко лошо да остане в тях.
Но не е ли малко оптимизъм това, от което се нуждаем на 1 януари в страната на хроничния и силно заразен песимизъм?
От края на 2017-а до края на 2020-а политиката намираше все по-централно място в новогодишното обръщение на държавния глава. От кратко споменаване на това, че 2018 г. ще е "изпитание за българската демокрация" до все по-остра конкретика, която тази година достигна своя връх - както с поредната заявка за подкрепа на протестиращите през лятото, така и със споменавания на "местните дерибеи" и "натиска" над съда и медиите.
И най-вече с посочването на "неотложната нужда от радикална промяна". Дали ако вече бяха ясни номерата на партиите и коалициите на бюлетините, нямаше да ни бъде намекнато и как трябва да гласуваме?
Същевременно премиерът Бойко Борисов, който (засега) не се радва на възможността да се обръща към народа от ефира на обществената телевизия, го направи във Facebook - вече доказан инструмент за непосредствени хвалби пред подкрепящите го. Там публикува нещо, напомнящо така популярните обзори на отминалата година, които мало и голямо прави в социалните мрежи. В този случай обаче личната ретроспекция касае цялата държава.
От признания за допуснати грешки (които според Борисов са били поправени) до обяснения за нереализираната оставка (протестите са започнали "със справедливи искания", но са били "подменени от провалени политици") и за предложения "рестарт" - плановете за нова Конституция, които - нека бъдем честни - не оправдаха вниманието, което им се обърна.
Webcafe
