Големи бронзови коне и велики мраморни царе препускат вихрено из колективното несъзнавано на македонските държавници. Конете и царете би трябвало да са символи на нетленна слава, но всъщност са симптоми на криптирана травма.

 

Базовата идентичност

 

Към края на XIX век в областта Македония, останала в рамките на Османската империя, живеят хора от различни етноси. Има българи, турци, гърци, албанци, власи, цигани... Показват го огромен брой документи, свидетелства, статистически източници. Един обемен текст със заглавие „Битолско, Преспа и Охридско“, публикуван в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, книга IV през 1891 г., коректно привежда редица данни за етническия състав, поминъка, жизнените условия, учебното дело, вероизповеданията на населението в тези области. Няма „македонци“ сред посочените етнически групи.

 

Емигрантските вълни към Америка „потекли“ от Македония след Освобождението, след Илинден, 1903 г., и по време на войните от 1912–1918 г., също са показателни в тази посока. В градчета като Гранит сити живеят и се трудят множество българи от македонските краища. Вестник „Народен глас“, както и издаваните едноименни сборници ясно показват какво е етническото самосъзнание на тези хора. Българско е, докато не бива американизирано през втората половина на века.

 

За потоците бежанци от Македония към България в онези кризисни времена въпросите с идентичността са още по-ясни. Това не са „македонци“, а българи от подпалена Македония.

 

Насилствената идентичност

 

Днешните македонски земи са арена на дългогодишни сблъсъци на етническа и верска основа.

 

През последните десетилетия на ХIХ и през ХХ век различни държави и всевъзможни политически субекти водят „семинари“ по идентичност на територията на Македония. Българи, сърби, гърци, турци, четници, армии, учени и недоучени, Коминтернът, служби за сигурност, публицисти, ловки манипулатори и закоравели предатели... работят на терен дълго и упорито.

 

Записките в тези семинари са водени не само с мастило, но и с кръв. Цитираният по-горе текст от „Сборник за...“ точно отразява търпящите бурно и кърваво развитие идентификационни сблъсъци – „Град Битоля е станал в последно време един важен център на всички пропаганди, които се водят в Македония“. Следват примери за самосъзнанието на българското население, както и за гръцката и сръбската политика. Романите на Димитър Талев са описали сходни сблъсъци.

 

Последвалата драма на българите в Македония е, че няколко поколения израстват и се възпитават в „утробата“ на Кралството на сърби, хървати и словенци, после в Кралство Югославия и в Социалистическа федеративна република Югославия. През всички тези години това население става обект на специални разработки, на сърбизиране, македонизиране, пренаписване на историята, преформатиране на паметта.

 

Като следствие от тези старания българите изчезват от етническата карта на Македония и там се настаняват „македонците“. Именно тези „македонци“, превърнати от топоним в етноним, се явяват в манипулираните цитати и „свидетелства“ на днешните теоретици на въобразената македонска общност.

 

Агресивната идентичност

 

Идентичността включва два основополагащи жеста – себепосочване и отграничаване. Казваш кой си, но и го доказваш чрез оразличаването си с някой друг. Идентичността е стар конфронтационен ефект.

 

Паисий Хилендарски е написал прогласа към българската идентичност през XVIII век. Неговата „История славяноболгарская“ апелира към паметта, припомня славата, сочи към враговете и засрамва заблудените. Тя се чете и преписва през годините „на пакост“ на гърците и сърбите. Факт, който идва да покаже, че през Възраждането значимият опонент на трудно сглобяваната българска идентичност са най-вече гърците, асимилаторите чрез доминация във вярата и културата. 

 

Исторически сглобената македонска нация също търси своя опонент, своя исторически Враг. И го открива в българите, за да действа „на пакост“ спрямо тях. 

 

Македонците днес са забравили кой век е вън и си служат с изпитаните похвати от ранните времена на националното строителство. Те са наясно с факта, че паметта, дори и подменена, е „инструмент за борба“ (Пиер Нора). Но категорично отказват да приемат, че освен памет, която е афективна и асимилираща, има и историческа наука, която почита фактите и се стреми към обективност.

 

Кризисната идентичност

 

В настоящия момент Северна Македония е под въздействието на мощен синдром на идентификационна недостатъчност.

 

Когато се създава държава, тя се нуждае от народ. Подчертаваме – не от население, а от народ. Държавата има нужда и от останалите атрибути на колективната идентичност: име, територия, история, памет, език, символи, пантеон на героите... Проблемът на държавата Северна Македония е, че повечето от тези атрибути са оспорвани. Името, историята, символите бяха оспорени от Гърция. Историята, езикът, пантеонът на героите са предмет на дебат с България.

 

В отговор на всички претенции македонците предприемат решителен поход във времето.

 

Те навлизат дълбоко в елинистичната епоха, за да завземат Александър Македонски. Препускат из Средновековието, за да приобщят цар Самуил и ослепените му войници. Преминават през зората на модернизацията и националноосвободителните борби, за да се припознаят чрез Гоце Делчев, Васил Чекаларов и пр.

 

Много народи са тършували в „долапите“ на историята. Търсели са герои, подвизи, статуси, символни блага. Така и Северна Македония обикаля из „долапите“, за да разпише по свое усмотрение и в своя изгода тежките идентификационни сблъсъци на Балканите през XIX и XX век. 

 

Колкото повече императори и царе си отмъкнем, толкова по-величествени ще станем – тази е вярата. Наивна, разбира се.

 

Фикционалният разказ

 

Идентичността е наративен ефект.

 

Като въобразена общност (по Бенедикт Андерсън) македонската нация се нуждае от добре написан и сглобен разказ за себе си. През годините разказът е писан от различни субекти, с различни цели и акценти.

 

Големият проблем на този разказ е, че трябва по един непротиворечив начин да съедини в себе си посочените по-горе идентичности. Поради очевидните трудности в тази посока македонският разказ се основава на фикции, произволни интерпретации, егоидентификации. Този егоцентричен разказ е правен по спешност, той цели не историческата правда и силата на фактите, а „истината“, диктувана от набързо конструираната адмиративна идентичност. 

 

Фикционалният разказ създава македонци навсякъде, където стъпи въображението на пишещите. Печално и комично следствие от всичко това е образът на една хипертрофирана трансисторична Македония, на една велика нация, родена от превъзбудено въображение.

 

Идентификация с господаря

 

В продължение на почти век сърбите и македонската политическа върхушка са създали идентификационна норма и са я обезпечили по всевъзможни начини. Идентификационната норма предписва задължителен хоризонт на себеразпознаване (ние сме македонци!; ние сме югославяни!). Тази норма се утвърждава чрез насилие – всеки, който се определя по различен начин, е девиант, враг и подлежи на санкции.

 

Няма място за българи в така натрапената норма, цената за отстояване на подобна идентичност е огромна. Плаща се със страдания, социален статус, живот.

 

Вторият начин за валидиране на нормата са измислените разкази. Това е вековната процедура по пренаписване на историята, фалшификациите на идентичността. През годините нормата се обезпечава с национален език, с „необятна“ памет и пр.

 

Третият важен момент е идентификацията с господаря, с доминантния етнос. Тази идентификация може да минава през страха, но нейната сила е в корумпирането на колективното самосъзнание, в персоналната готовност за идентификационно преображение. 

 

Ефектът е сърбизирането на Македония, самочувствието, получено в рамките на Титова Югославия. През призмата на югославското самочувствие можеш да се присмиваш на българите, че са дошли на събора на границата да си купуват дъвки, дънки и шарени списания – благата, оцелели в междата между потребителския Запад и дефицитния Изток.

 

Разпадът на Югославия роди не само нови национални държави и югоносталгията, но и многобройни идентификационни травми. Там, където има колективни болки, те следва да се лекуват. Но понякога само се прикриват и преименуват.

 

Функции на Враждебния друг

 

Защо са нужни обектите на ненавист?

 

Защото имат специфичен „лечебен“ ефект. Те спомагат да се преживеят и превъзмогнат собствените проблеми, идентификационните тревоги. Чрез механизмите за психическо преразпределяне се осъществява трансфер на негативни чувства към външен обект. Така се укрепват статутът, „здравето“, самочувствието на травматичния субект.

 

Нарцистичното фантазиране на себе си върви редом с демонизиране на Лошия, Другия, Врага. Враждебният друг е традиционен обект на ненавист. По принцип приоритетни обекти на негативна фиксация не са далечните и чуждите, а близките и своите.

 

Именно фигурата на Враждебния друг дава отговор на въпроса за отношението на македонците към българите. Тя прави „разбираемо“ официализираното описание на българите в категории на чудовищност. Демоничният образ на българите не е само идеологически мотивиран акт на модераторите на македонската идентичност, той е съставка в една сложна автотерапевтична процедура.

 

В психоаналитичен план образът на Враждебния друг е ефект от отцепване на травматичната персона. Самият Дявол е фигура, получена като следствие от раздвояването, отцепването – екстериоризация на сянката в нас и на злата сила в Бог. В конкретния случай полученият резултат е разказ за древните „автохтонни“ македонци и за девиантните българи, тези грозни пришълци от дивите степи.

 

Враждебният друг е важен регулатор и при нравствени кризи. Знаем, че вината прави Едип автоагресивен – той избожда очите си. Именно тази дебнеща опасност от автоагресия укрепва образа на Враждебния друг и прави македонците щастливи, че са открили лошите българи. Ако ги нямаше тях, щяха да си измислят някой друг виновник. Или да си избодат очите.

 

Македонският Едип

 

Днешната македонска нация е съградена върху руините на някогашното доминантно българско самосъзнание в онази сантиментална Македония на „хайдушките копнения“. Руините са романтични и меланхолични, но в случая са зле прикрит източник на тревожност.

 

Няколко ключови травматични момента оформят македонската идентичност.

 

Първият е свързан с насилието и разрухата – ти си разрушил българското самосъзнание на поколения наред. Вторият е едипов – ти си предал и заровил дедите си (убил си символичния баща). Третият е лъжата – непрестанното и сляпо конфронтиране с фактите.

 

 Лъжа е, когато твърдиш, че Стефан Веркович не е издал „Народне песме македонски бугара“ и че братя Миладинови не са събрали „Български народни песни“, а нещо друго. Четвъртият момент е кражбата – наглостта да си присвояваш по арогантен и комичен начин историята на други народи.

 

За да прикрият заравянето на бащите си, днешните македонци напускат родовата си идентичност и компенсаторно се заселват в една въображаема, митическа реалност.

 

Наместен в новата си мегаломанска идентичност, днешният македонски Едип твърди, че няма баща, а само хилядолетна майка – Македония.

 

Проговаряне на травмата

 

Едиповата тревожност се нуждае от изтласкване. Нейното осъзнаване би довело до екзистенциален потрес. Евентуалната й артикулация би била взрив в самия фундамент на сглобената мегаломанска самоличност.

Въпреки че травмата е заровена на несъзнавано ниво, тя проговаря по различни начини и може да бъде разпознавана и обсъждана. Класически симптоми на несигурност и невротизъм са хипертрофираната самооценка (Великите македонци), гневът и компенсаторната ненавист (Враждебният друг), мегаломанската реторика (Големите паметници).

Неуспехът по пътя към съкровената цел води до разочарования, а те на свой ред се превръщат в ненавист. Днешната агресия на македонците към България е отговор на зле криптираната болка. Тя извира от въображаемата идентификационна рана, която българите са причинили на македонците.

 

Амнезията, подмяната, фалшификацията... са традиционни механизми на психическа самозащита. Няма факти, няма разум, няма диалог... Има истерически дискурс, зануляване на рационалността и апотеоз на омразата.

 

Родовият дом

 

Българите и македонците имат общ родов дом. За днешните македонци той е опасно студен, за българите все още е сантиментално топъл.

 

Печален резултат от драматичното вековно разделение са два народа, които слабо се познават. По силата на ред обстоятелства единият ненавижда другия и иска да се измъкне изпод „диаболичната“ му сянка.

Конфликтът между България и Северна Македония има в основата си два различни разказа. Те представят две различни версии за самосъзнанието, езика, историята, пантеона на героите... Това е конфликт на интерпретациите, херменевтичен сблъсък, клинч, от който измъкването е трудно, мъчително.

 

Няма вече Майка България, има мащеха България, зъл „фашистички окупатор“. Има приписване на българите на всевъзможни антропологични и морални дефекти.

 

Целта е ясна – да се подредят фаталните карти на омразата, да се унижи българският народ в името на така желаното идентификационно укрепване.

 

Днешната република Северна Македония е дом на една невротизирана, идентификационно травмирана нация. Държава със сменено име, със зле съшита биография, със спешно конструиран национален език, с натрупан гняв и разбираеми фрустрации.

 

Подобно на старозаветния Яков днешните македонци са в тежка борба със своя енигматичен Някой. Това ще да е нощта на съдбовната битка, на значимото преображение, на изкупените вини.

 

Ненавистта към българите като към сенчестия „черен човек“ е грешна фиксация, автотерапевтична илюзия. „Черният човек“ на македонците е собственото им колективно несъзнавано. То е исторически натъпкано със страхове и заблуди, с изтласкани вини, с едипални трагедии.

 

Европейският дом

 

„Европейците“ не разбирали българските претенции към Северна Македония! Българите използвали некоректно историята като политически аргумент! Отричали правото на народите на самоопределение! Посягали необосновано към „идентитетот“!

Тогава да питаме високомерните европейски наставници дали познават мита за Едип. Ако го познават, ще разберат поне отчасти за какво става дума.

 

Коректното самопознание предполага поне два въпроса – „Как се възприемаме ние?“ и „Как ни възприемат те?“. Време е македонците да си зададат и втория въпрос.

 

Време е да осъзнаят, че национализмът, който се мотивира от ненавист към другия, не е европейска ценност. И няма място в европейския дом.

Време е в Северна Македония да се сключи обществен договор, основан не на лъжата, а на истината в нейната документна достъпност.

Лъжата, призована да обоснове мнимото величие на „древната“ македонска идентичност, не е европейска ценност.

 

Идеологическата дресировка на колективната памет не е европейска ценност, въпреки че е копнеж на всяка конюнктурна политика.

Анахроничната реторика не е европейска ценност.

 

На пътя към европейското бъдеще на Северна Македония не са застанали българите, а самите македонци. Те трябва спешно да напуснат своя закъснял, романтически приповдигнат и агресивен XIX век и да се озоват в XXI век, каквото и да ги чака там.

 

Македонците дължат най-вече на себе си, не на българите, една колективна терапия чрез разказване на алтернативни истории – апострофи на агресивните измислици, с които са вековно облъчвани и в които са доверчиво живели.

Проф. Валери Стефанов