КИЛИМИ И ЖАРАВА

Всички са изнервени до крайна степен – имам предвид всички от видимата част на обществото, от Видимия Живот.

Останалите пет милиона изобщо не ги бройте: те нямат време за нервиране, дори не знаят, какво е това — когато ден след ден се надхитряш с Живота, за да оцелееш, нямаш време за подобни щуротии.

Но пък точно тия хора ще решат изборите – след още 165/? дни на Протести, Нерваците отново ще трябва да преглътнат това.

Ще бъдат наказани заради пренебрежението им към „простолюдието“, което дори не забелязват.

И това ще бъде справедливо.

Дразнят се от всичко – от килимите на Караянчева до резолюциите на Европейския парламент, които не са съвсем по вкуса им, в тях липсват списъци на хора, които трябва да бъдат незабавно разстреляни в България.

Да се чуди човек, с какъв акъл очакват нещо категорично или смислено от днешна Европа, сделката е ясна: ние им трябваме за жива ограда на външните граници, те пък отдавна са наясно, че сме си едни европИйци.

Проблеми в правосъдието, корупция? — че къде ги няма, целият свят е потънал в тях, само нашите Нерваци си мислят, че това е тукашен патент. Всичко е игра, театър за балами: вземете още осем самолета Ф-16 – на гол тумбак чифте ескадрили — пък ние ще ви признаем за по-малко корумпирани.

Новият шеф на военновъздушните сили генерал Димитър Петров е доказателството, че българското офицерство все още е читаво – въпреки всички издевателства, на които е подложено от Политическата Секта.

Онзи ден го назначиха, а вече му искат оставката някакви „атлантици“ – понеже говори истината.

А тя е, че нямаме условия за поддръжката и на тия самолети, нямаме и подготвени пилоти за тях – ние сме се омотали главанашки още със сделката за първите осем Ф-16/блок 70, които дълго ще пазят българското небе от чертожните маси на „Локхийд Мартин“.

Нерваците обаче нямат очи за тия неща — а българската политика се оварвари не само от безразсъдствата на първенците й, ами най-вече от покорството, с което приемаме всяка външна поръчка.

Всяко намигане към нас ни изглежда като избухване на вулкана Везувий. Не си спомням за нито един жест, дори за смътен намек за непокорство при системното ни слугуване.

Караянчева я направиха на дреб заради няколко килима, които тя подарила на театъра в Кърджали.

Нищо и половина историйка — вие гледайте да не подари „старият“ Парламент някому.

А пък директорът на театъра се похвалил с епохалното събитие – впрочем, театърът не се наричал вече „Димитър Димов“, а Център за театър и музика.

Ако имаме десетина истински европейски писатели, Димов безспорно е един от тях. А му експулсирали името – защо, бре, диванета, защо все гледате да заличавате, за да си останете най-накрая само с килимите, подарени от Караянчева?

Тя пък няма никаква милост към себе си. Дотам са се докарали нашите управници, че след като изчегъртаха за 30 години и последните остатъци от състрадание към Народа, накрая престанаха да състрадават и самите себе си — затова изглеждат толкова арогантни, празни, неистински.

Малки хора, които са лишени дори от инстинкт за самосъхранение.

Невиждания, несънувания им късмет ги е подлудил и обезобразил.

И през ум не им минава да се дръпнат крачка назад, да се утаят някак си, да мирясат. Не – стават още по-агресивни, забравяйки, че са непоносимо невзрачни.

Смешката с килимите обаче ни подсеща за нещо важно. На хората на Духовността, дори на аркашките актьори, им се полага да ходят не по килими – а по жарава.

Смисълът на техните усилия не се ражда по килимите, а в противоборствата.

Стъпвай в жаравата, в трудно достъпното или дори в непозволеното — и изтегли още малко напред Истината.

Сега мнозина автори искат да ни внушат, че вече са господари на съдбата си – но в годините на Прехода нито една книга срещу Властта не разбуни истински Народа, нито един филм или театрален спектакъл.

А дори в „ония“ години Иван Радоев или Станислав Стратиев бяха много по-остри, внушенията им засягаха фундамента на Властта, затова пиесите им се възприемаха екзалтирано от публиката.

Радичков – в „Образ и подобие“ – поощипа дори самия Узурпатор/Живков. Пиесата бе цензурирана и някои пасажи съкратени, обаче камъкът бе хвърлен в блатото.