Хуманност, съпричастност, човечност - три качества, които са абсолютно задължителни за всеки лекар и за всеки медицински работник въобще, за да упражнява професията си адекватно. Уви, не всички ги притежават.
По-тъжната картина идва обаче, когато погледнем колко съпричастност и човечност прилага самото общество към същите тези лекари.
За последните няколко дни станахме свидетели на три случая на починали медици, чиято смърт е следствие на коронавируса - акушер-гинеколог в Хасково, педиатър от Добрич и гинеколог от Бургас. С тях черната статистика на лекарите, изгубили борбата си с COVID-19 нарасна до 15 души. Междувременно още 1622 медици (към 20 октомври) са заразени с вируса.
А новината за това се посреща на много места с презрителен смях. С идеята, че смъртта им може да е настъпила по друга причина, че всичко се преувеличава, че "народа" го прецакват, а някъде между другото да се вземат едни пари от "мафията с белите престилки".
Цялото недоверие към темата за коронавируса не е проблем само у нас. Милиони по света вярват, че всичко, случващо се в момента - заразата, мерките срещу нея и т.н. - са просто конспирация с някаква подмолна цел - дали "чипирането" на човечеството, дали изтребването на част от населението, дали нещо друго.
Разбира се, в този сценарий лекарите са съучастници - те са преките изпълнители на заръките на онези тъмни сили, които искат да прецакат света. А като става въпрос за България, добавете към тази цялата идея и нюанса, идващ с думите "клинични пътеки", и ще се получи пълна картина на недоверие, скептицизъм и дори неприкрита неприязън.
Ако отидете на терен обаче ще видите хора, които на ежедневна база рискуват здравето си и дори живота си (както се вижда), за да лекуват онези, които вече са заразени и в опасност. Защото това им е работа и призвание.
Не казваме, че всички лекари са страхотни и самоотвержени личности. Всяко стадо има своите черни овце. Въпросът обаче е, че те са много малка част, сравнена с онези, които влагат времето си, сърцето си и душата си в спасяването на животи.
Тук говорим за специалисти, които със седмици наред взимат извънредни смени и почти не почиват. Това са професионалисти в най-пълния и искрен смисъл на думата. За сметка на това те са и най-уязвими, когато става въпрос за заразата. На предни линии, в редовен контакт със заразени, изтощени от работа... опасността от вируса за медиците е повече от значителна.
Именно този риск за лекарите представлява голямата заплаха от COVID-19 у нас.
Каквото и да говорим, нивата на разпространение на пандемията в България все още не са толкова високи, колкото могат да бъдат. Сред процент от населението положението дори все още попада в графата "що-годе под контрол". Факт - броят на новите случаи расте значително, но ситуацията все още може да бъде овладяна.
Опасността идва от друго място - у нас просто няма достатъчно лекари и специалисти, които да се грижат за заразените. А здравната ни система има имунитет към подобни екстремни ситуации, колкото би имал 70-годишен диабетик с високо кръвно.
Това е факторът, който много хора не осъзнават. Проблемът с коронавируса не се измерва с цифрите, с новите или активните случаи, а със способността на една държава да се справи с цялата кризисна ситуация. Което означава както достатъчно апаратура, лекарства, леглова база и т.н., така и достатъчно специалисти, които да използват всички тези машинарии и медикаменти, за да запазват животи.
Пословична истина е, че в България има недостиг на лекари и медицински персонал. С коронавируса нещата стават още по-сложни и трудни.
Достатъчно е няколко лекари да се разболеят, за да се стигне до затваряне на цели отделения в болници. Една кардиология например има нужда от сърдечно-съдови специалисти, за да функционира. Без тях е просто място с неудобни легла и лоша храна.
По принцип анестезиолозите у нас са доста по-малко, отколкото е необходимо. Какво ще стане с болницата Х, ако специалистите, отговарящи за упойките там, са поставени под карантина?
"Рискова група" у нас не са само онези с придружаващи заболявания или на преклонна възраст, "рискова група" е и самата ни здравна система.
Едно по-голямо натоварване наистина може да доведе до фатални последствия. А това вече засяга всички и отговорността за прекратяване на болестта е групова - на всеки един от нас.
Хуманност, съпричастност, човечност са качества, които спешно трябва да развием като общество, за да не се срине всичко върху главите ни.
Стоян Попов
