1. В историята има не само логика, която може да се проследи, опише и обясни, но и механизми, по които тя протича и които я насочват в определена посока, ускоряват или я забавят. Те не винаги са видими и често е невъзможно да бъдат дори забелязани, камо ли да се изяснят причините за явления и събития – особено за такива, които са отворили дълбока и незарастваща рана, впрегнали са националните сили и са оставили дълбок отпечатък в историческата памет. Обикновено те са във възела, който наричаме „въпрос”, и който не може нито да бъде развързан, нито разсечен и е „препъни камък” в държавната политика и в отношенията на държавата с други страни и народи. Такъв „въпрос” за българската история, пренесен в почти същия непроменен свой вид още от времето, когато е възникнал, е „Македонският въпрос”. Това е нашата рана, която така и не узнаваме защо ни бе нанесена и още повече – защо не зараства и не се лекува и до днес.

Родената от Ренесанса идея за националната държава като обединение на тези, които притежават общо съзнание за род и родина, говорят на един и същ език, наследяват една и съща вяра, история и традиция и живеят компактно върху територия, която изконно им принадлежи от общото им минало, вдъхнови и българите, преминали столетия под иноверското иго, но осъзнали своите права, величие и готовност да бъдат свободни. Възраждането сложи началото на борбите за национално освобождение и за възстановяване на българската държава, разположена върху трите български области: Мизия, Тракия и Македония. Първият духовен взрив на формиращата се нация бе именно в Македония. Там бе началото и от там тръгнаха поривът и идеята за националната държава.

Ала по волята на великите Македония остана извън нея. Кратката радост, че и тя е свободна, която й даде Сан-Стефанския мирен договор, бе скоро помрачена от решенията на Берлинския конгрес. От там насетне започна една странна и трудно разбираема за българите и в Македония, и в новоучреденото Княжество, идейна и политическа поредица от действия, чрез които тамошните българи трябваше да бъдат напълно отделени както от свободна България, така и от българското съзнание, култура, традиции, за да бъдат преобразени от едно невиждано преди (а може би и след това) политическо генно инженерство в друг народ и друга нация. Така трябваше да се легитимира актът на Берлинския договор като естествена последица от историята и като въплъщение на нейната справедливост. Но и за да се подчертае, че разчертаването на европейската геополитическа карта е съобразено с други принципи и правила, които не се съобразяват с националната чувствителност, защото следва друг моде и осъществява други идеи.

Българският народ и неговите духовни и политически водачи не можаха не само да се примирят с това, но и да го разберат и обяснят, да открият логиката му. Ако бяха го сторили, вероятно драмата и болката щяха да бъдат по-слаби, а и грешките щяха да бъдат по-малко и нямаше да доведат в крайна сметка до невъзможност да се разреши този толкова тежък за нас самите „Български въпрос”.

Но ако е трудно да разбереш какво се случва в твоето време, то много по-лесно е да го проумееш в историята, където всичко е застинало, подредено и говорещо за себе си. Трябва да я четеш не просто буквално, а чрез смисъла й и чрез причините, които са я породили. За да бъде възможен такъв прочет, е необходимо да се вземат предвид всички обстоятелства, като се опише и целият комплекс от правила и норми, по които тя се движи и по които пичината поражда следствие, а следствието може да посочи причината си.

Македония е най-големият български проблем, който тегне върху нацията и все още поражда в нея комплекси и илюзии, заради които е страдала България.

2.

Обикновено се обяснява съдбата на Македония с това, че великите сили, подвеждани от оплакванията на балканските ни съседи, не искат да допуснат едно голяма и силна България, разпростираща се на три морета и включваща значителна част от територията на Балканския полуостров. Те смятат, че тази България ще прокарва руското влияние, което ще позволи на Русия да доминира чувствително в този регион, което сериозно застрашава европейската сигурност. А чрез естественото събиране на трите български области ще се наруши геополитическия баланс на Балканите, което не било допустимо в утвърдилата се вече геополитическа карта на тази част от континента.

Това обяснение, което се привежда като причина за ревизията на Сан-стефанския договор, изглежда логично, но не е твърде реалистично. Ако страхът от една „велика България” беше истински, а не само политически аргумент, то защо националната българска държави да не придобие друг вид, като от нея бъде изключена, примерно, южната й част, т. е. Тракия, на която бе даден статут на автономска турска провинция Източна Румелия, а самата Македония да приеме нейното политическо битие. Никакъв друг вариант, освен този, който е приет, не се обсъжда нито в Сан-Стефано, нито в Берлин, нито някъде другаде. Статутът на Източна Румелия, както и на Княжеството се е възприемал като временен и подлежащ на скорощна промяна. Но не е статутът на Македония, която остава в Османската империя.

В края на ХІХ век за геополитическата сила на една държава и възможностите й да бъде фактор в Европа и света се съди предимно по големината на нейната територия. Голямата територия предполага повече възможности – особено за наличие на суровини, работна ръка и войска, но особено да бъде сериозен пазар. Затова и изглежда нормално да не се позволява една новопоявила се след освобождението й държава да се разпростира на прекалено широка площ. Но от друга страна, изкуственото й съкращаване противоречи на принципа за събиране в една национална държава на всички изконни нейни земи, населени с нейни сънародници. Европа по онова време е имала достатъчно данни за демографското състояние на Македония, които не са подлагани на съмнение или да са изисквали допълнителни специални проучвания или уточнения, за да изпитва съмнение в нейния български характер. И въпреки това и дума не е давала да се продума тя да получи някакъв друг статут освен като неотменна част от Османската империя.

Необяснима е реакцията на Русия, която е била защитник и покровител на поробените православни християни в Османската империя и специално на българите. Но тя изпълнява това си задължение активно върху Мизия и Тракия. В Македония обаче е странно пасивна – макар и там усилията й чрез различни дипломатически ходове и действия да се е забелязвала и е получавала благодарността и признателността на местното население. Тук руското обгрижване е по-слабо, а необходимата пряка намеса за защита на българското население е доста по-рядка и неубедителна, в някаква степен дори формална. Макар че е имала в много тамошни градове свои консулства и отблизо да е следяла процесите там – в това число и подготовката на национално-освободителната революция. Някои днешни неолиберални историци обясняват това със злонамереността на Русия, с нейната неприязън към България изобщо, с лъжелюбовта й към нашия народ. Но това са празни приказки.

Аргументът за недопустимостта България да бъде държава на три морета, защото се нарушава балансът на силите, удовлетворява великите сили, оправдава техните действия и особено бездействието им, тяхната прекалено заинтересованост от това какво се случва в Македония и особено от това, което не бива да се случва. С него те могат да хвърлят прах в очите на европейската общественост, както и да извършват без угризения своето геополитическо и етническо инженерство, за да пригодят най-сетне етническия състав на областта със своите аргументи, позволили им той да бъде променен чувствително. Сякаш е налице някаква гигантска манипулация, някакво жертвоприношение на цял един народ или на значителна част от него и от неговите изконно принадлежащи му земи, за да се замени едно историческо право с друго. Въпросът е защо „другото историческо право” не се формулира и представя такова, каквото е, а му се търсят вербални заместители.

3.

Защо тогава е цялата тази необяснима, но зловеща история, оставила след себе си толкова страдания, покрусени надежди, неосъществени мечти и упорито вървене срещу историческата логика? Фактите и документите съдържат в себе си истината, но не цялата. Защото зад видимото, което се проявява в тях, съществува една реалност, която рядко дава да се разбере за нейното съществуване, но която определя посоката и интензитета на историческия ход и е негова движеща сила.

Не знам защо в историческите изследвания, но и в актуалната практика в международните отношения не се отчита значението на т. нар. „зони на влияние”, които са притежание на великите сили.

Зоната на влияние е особено пространство, върху което се простира сянката на определена велика държава. Тази зона е отредена за волята и политическата намеса на тази държава. Никоя друга велика сила не й оспорва реално тази воля, не прави опити да я измести от там, за да настани себе си или някоя друга. Разпределението е направено изконно, по Божи промисъл или допущение, но не е обвързано с писан акт. И въпреки това този неписан акт има вечна или поне дълголетен срок на действие. Зоната на влияние не е колония и властта на великата сила тук е само грижа, помощ, влияние и въздействие при взимане на важни решения, допустимост на намесата, а от там и на ограниченията, които тя определя.

Първоначално зоните на влияние са тези региони в Европа и света, които не са колонизирани от великите сили и държавите в тях са или свободни и независими, или нациите все още са част от империите (Османската, Австроунгарската). Борбите за национално освобождение на тези народи протичат под знака на политическата интеграция със съответната велика сила и мощното влияние на нейната национална култура. Капитализмът е на такова равнище, на което това е полезно и крайно необходимо, за да се ускори процесът на национално-освободителните революции в Европа и за да бъде възможно всички държави на континента да се включат в системата и да участват в производството и разпределение на благата в полза на тези, които вече са постигнали висока степен на своето икономическо и технологично равнище. Този процес трябва да се ускори до краен предел. Всяка велика сила има интерес да приобщи към себе си нациите, които в момента са поробени и зависими, но непременно трябва да бъдат свободни, за да дадат нов тласък на системата със своя материален и духовен потенциал. Освен това се води непримирима борба между основните играчи в геополитиката за придобиване на пазари и източници на суровини, както и на територии, които са със стратегическо значение при воденето на войни. А войните се водят постоянно – а освен това назрява световна война, която трябва да реши натрупалите се неразрешими териториалните и военно-политическите проблеми в Европа. Колкото по-стабилно стои една велика държава на континента, толкова тя става и по-силна по време на война, а и след това.Великите сили са си разпределили континента и стриктно спазват границите на зоните на влияние – дори и след края на войната за преразпределение на територии и преначертаване на политическата карта. Отслабената държава се затруднява да поддържа предишното влияние и позволява (или поне са прави, че не забелязва) намесата на победителя в нейната зона. Това също е в правилата на геополитиката, управлявана от големите и богатите. Изобщо, техните взаимоотношения са някак странни от гледната точка на логиката на човешките отношения и морал, но затова пък са изпълнени с дълбок и ненарушим геополитически разум.

Зоните на влияние са неприкосновени; те не променят границите си, не се преразпределят, не се водят войни за изместване на „титуляра”. Това са изключително строги правила, които е недопустимо да се нарушат от когото и да било. И не се нарушават. Но тъй като „владеенето” на една зона не е абсолютно, а само някъде в рамките примерно на 70-80 %, останалите 20-30 % са за допустимата намеса на другите велики сили. Тази малка част е своеобразна „ничия зона”, върху която могат да се разположат „чужди бази” за, както аз я наричам, „диверсионна дейност”. Т. е. за постоянни смущения, излъчване на сигнали за разстройване на нормалния живот, предлагане на различни съблазни към правителствата на намиращите в зоната държави за отказ от „цивилизационния избор” и въвличане в противен на създадения от „титуляра” военен или икономически съюз, за влияние върху икономиката и допускане в нея да инвестират „външни” икономически субекти. А чрез това икономическо влияние да се наруши балансът на политическото.

При цялата сериозност на тези политически взаимоотношения, все пак не бива да се увличаме и да ги приувеличаваме кой знае колко. Те все пак са някакви задявки, с които великите сили напомнят за себе си и държат будно вниманието на всички заедно или поотделно.

Погледнато обективно разделението на зони на влияние създава повече ред и спокойствие, защото всяка велика сила е отговорна за своята зона и тя е длъжна да намира начини да потушава конфиктите и разрешава справедливо и в интерес на народите пораждащите се проблеми. Тази отговорност е неотменима и титулярът на зоната е първият фактор, към когото се обръщат спорещите или конфликтуващите, нуждаещите се за помощ и съдействие. Когато обаче този титуляр е по някакви причини слаб, немощен, преживяващ сериозни вътрешно-политически и икоомически проблеми, неговата сила отслабва, но се засилват „диверсионните действия” на другите велики сили в неговата зона. Тогава у някои от принадлежащите към нея се създава лъжливото впечатление, че се извършва пренареждане на света и че е необходим „нов цивилизационен избор”. Към такива илюзии ги подклаждат другите велики сили и им обещават пълно съдействие, за да се освободят от „заробилото” ги влияние и подчинение. Историята обаче е пълна със свидетелства за това какво се случва, когато изпадналата в затруднение велика сила се въздигне и укрепнала поеме отново функциите си в своята зона на влияние. От нея незабавно се изтеглят „нашествениците” и нещата поемат своя обичаен ход. Разбира се, след като се приложат някои санкции над тези, които са били убедени, че е настъпил нов ред и е необходим нов цивилизационен избор.

И днес все още се води ожесточена борба за разпределение на доните на влияние в региони извън Европа. Появили са се нови велики сили, които претендират за свой дял в това разпределение, но никой не петендира за преразпределение на вече установените зони.

4.

Населената с българско население българска област Македония, което се е включило активно в българската национално-освободителна революция и следва нейните етапи на развитие, през ХVІІІ и ХІХ век е в зоната на влияние на Австро-Унгария. Русия се грижи за поробените православни християни и не забравя и тези в Македония, които също като своите събратя в Мизия и Тракия имат нужда от тази помощ и от облекчаване на безбройните си страдания. И Русия, колкото и да е предпазлива, прави необходимото. Ала в по-малка степен. Погледът й е насочен повече към другите български области. Защото тук все повече се съсредоточават погледите на други сили, които вече кроят планове за времето след разпада на Османската империя и установяването на нова държавна власт.

По този причина и Българската Екзархия не може да постави под своя диоцез православните в Македония. Пред нея се изправят множество пречки, поставят й се условия, забраняват й да въдворява владици и освещава храмове и ръкополага свещеници. Тя се сблъсква с подобни проблеми и в другите две области, но там е значително по-лесно и нормално. Пречките са технически и с известни усилия биват преодолявани. В Македония трудностите са непреодолими. Така до Освобождението там управляват само трима български владици. Безброй пъти трябва да се доказва, че в съответната епархия преобладаващата част от населението е българско, за да бъде възможно владиката да е българин – каквото е условието, поставено от султанската власт при учредяването на Екзархията. Но и когато е очевидно, че българите са повече, възникват нови пречки, които отлагат въдворяването на българския владика.

Великите сили не оспорват, че в Македония преобладаващото население е българско, но не признават (дори и Русия) областта за българска – въпреки че е традиционна част от средновековната българска държава и център на Българската православна църква (Охридската архиепископия). По тази причина нейната съдба се решава като съставна част от т. нар. „Източен въпрос”, но е изключена от „Българския въпрос”. Фактите потвърждаващи формулираната по този начин теза за косвени и се отнасят най-вече до неудържимия интерес на Австро-Унгария към областта и пораждащите се под нейно влияние апетити към територията у Сърбия. Но сръбските апетити идват малко по-късно – едва след Освобождението. До Освобождението Австро-Унгария прави всичко възможно, за да „изтегли” Македония от политическия комплекс „Български въпрос” и да очертае нейната принадлежност към собствената й зона на влияние.

Нищо чудно тогава, че на Берлинския конгрес Македония остава под властта на султана, като освобождението й трябва да се определи по друга формула, която да изведе окончателно областта от българския свят и изгаси надеждите, че може да бъде някога българска територия. Русия не се противи на това. Или ако се противи, то е повече формално и от загриженост за българското население там. Но тя знае докъде се простира нейната зона на влияние и няма претенции за разширението й на запад. Но доколкото все пак е загрижена за българите там и все пак храни някакви претенции към тази земя, Русия конструира един възможен план за приобщаването й, като издейства да бъде обявена за автономна област в рамките на Османската империя по подобие на Източна Румелия, да предизвика вътре в нея силна съпротива и желание за съединение с България.

Този план обаче изисква повече време и по-големи усилия, които, както вече стана дума по-горе, са допустими в рамките на „диверсията” в чуждата зона на влияние. Русия се надява да убеди останалите велики сили, че е наложително да се извърши това преначертаване на зоните на влияние (със съответните компесации за засегната велика сила, разбира се), за да не се разделя българският народ и не се пречи на неговото политическо, икономическо и културно развитие.

5.

Съединението от 6 септември 1885 година обаче провали този проект на руското геополитическо мислене и окончателно реши съдбата на българите в Македония. Малко след него там започва активна сръбска пропаганда, обилно подкрепяна и финансирана от сръбското правителство и със съгласието на европейските държави. Сега бе необходимо да се промени етническия състав, за да се измени националното съзнание и се изчисти окончателно българският му характер. Европа не крие задоволството си от тази операция. Не е случайно, че всички въстания в Македония, колкото и добре да са организирани и проведени, завършват с жестоки поражения, но пролятата в тях българска кръв не предизвика съчувствие и решителни действия от страна на Европа. Тя затвори българската страница в книгата на живота й и окончателно раздели българския народ.

От 6 септември 1885 г. насетне започна изпълнената с надежди и илюзии история на „Македонския въпрос”, за чието разрешаване бяха дадени много жертви и бе пролята доста българска кръв. Но Европа не се трогна и не позволи преначертаването на политическата карта на Балканския полуостров. Стореното бе сторено и никакво връщане назад не бе възможно. Не е трудно да проследим хода на историята, за да видим какви преображения придобиваше този въпрос, през какви перипетии преминаваше той, какви опити бяха правени, за да бъде решен в полза на „българската кауза” и как нито веднъж те не бяха успешни. А Македония с всеки изминат ден все повече се отдалечаваше от българския си дух и корен, подхранвайки илюзиите у мнозина за друг път и други възможности.

Решението на Хитлер да върне Македония под българско управление бе посрещнато с огромно въодушевление и породи много радост и надежди. Хитлер отиде към това решение не само за да покаже на българското правителство как ще бъде възнаградена България, ако се присъедини към Тристранния пакт, но преди всичко, за да подчертае пред Европа, че целта му е преразпределение на зоните на влияние и вз основа на тези нови зони да преначертае картата на Европа и света, а не само да завземе СССР. Това бе според мене главната причина, поради която САЩ, Англия и Франция застанаха на страната на Съветския съюз и воюваха срещу Германия. Хитлер действително искаше да установи нов световен ред, да промени радикално извечното разположение на силите и да управлява света по установени от него правила и закони. Те го тласкаха по всакакъв начин да нападне Съветския съюз, но когато видяха, че войната му със СССР по същество е война за установяване на този нов „световен ред” и за промяна на зоните на влияние, осъзнаха какво ги очаква, ако Хитлер излезе победетиле от тази война. И направиха своя геополитически избор. А България плати след края на Втората световна война за амбициите на Хитлер и слугинажа на нейните тогавашни управници.

Това стана по-късно, но дори по-късно българската историография и политическа мисъл не осъзна значението на тези прословути „зони на влияние” и тяхната роля в българската национална съдба.

В международните отношение цари реда, който често не се забелязва заради риториката на държавите – особено на великите, с която се доказва справедливост и равнопоставеност и че е възможен и за малките и слабите свободен избор. Но този избор е само на думи, само в говоренето на официални международни форуми и в медиите. Иначе изборът отдавна е направен и сега стриктно се спазва. Поради това и великите сили са толкова единодушни и съгласни помежду си, когато се налага да бъде санкциониран нечий опит за „свободен избор” и желание за отхвърляне на влияние и пряка намеса.

Македония е един от много примери за устройството на света и разположението на силите в Европа. Македонският въпрос показа още веднъж, че съдбите на хората не са важни – важен е световният ред, който по никаква причина не може да бъде разколебаван и нарушаван. Това трябва да е нашата голяма поука от историята. Но дали ще разберем и запомним този урок?

Панко Анчев