Първия учебен звънец удари. Удари, ама дрънчи на кухо.
Учениците търчат. По-малките се ритат приятелски. По-големите се целуват. Къде приятелски, къде не. Прегръщат се и се навират един в друг. Не защото са обсебени от заразното зло, а защото така правят хората. Всички са с маски, ама ги носят като стар войник колан. Който не знае, ще обясня. Носят ги някак проформа и с презрение.
Между децата щъкат вече поизнервени учители и ги хокат да спазват дисциплината. Какво да правиш – преподават противоепидемичната дисциплина. По-малките се подчиняват и престават да се гонят за около една минута. Най-много минута и половина. По-големите тихомълком се отправят към пейките зад храстите да си се целуват на спокойствие.
Следват речи, цветя, шлемове. Директорът е с жълти ръкавици за миене на чинии. Тоалетни чинии. Учителите отнасят нескопосани шеги за роднинските си връзки с Дарт Вейдър. Ама нищо. Важното е да е противоепидемично.
После в час.
Циркът продължава и там, в час, децата са без маски. Така е според мерките и значи е законно.
Уж всичко е наред. Идва междучасието, в което децата трябва да са с маски. За десет минути междучасие процентът на децата с маски пада от седемдесет на два процента. Учителите продължават да крещят, но малките са се въоръжили с хитри отговори. Ако погледнете картината отгоре ще видите една организирана безпомощност.
После пак час. Там законно е без, ама някои стоят с маски. Правят се на интересни и дразнят учителите. Задават преднамерено тъпи въпроси за коронавируса само и само да не учат математика. Звънецът бие.
В голямото междучасие хаосът е пълен. По-малките са открили, че маските могат да се използват като прашки, а по-големите направо търчат към кенефите да пушат, защото са чели, че пушачите не се разболяват от вируса. Сърдят се ако някой учител им направи зебележка за цигарите и питат дали искат да ги убият като им ги спрат.
Учителите крещят и си доунищожават и без това разбрицаните нервни системи.
Те през цялото време са с маски, затова техните крясъци са някак сподавени. Цензурирани.
А колко хубаво би било ако имаше малко по-строг контрол. Ах... Хайде да няма строги наказания, но поне бой с пръчки. За малките с тънки пръчки, а за големите - тояги. Най-недисциплинираните – в изолатора и само в краен случай - затвор. Ученически затвор, както навремето бяха ТВУ-тата. Там директорите да бъдат с офицерски чин и да могат да дават по петнадесет денонощия арест отмах. Нека ви опиша тогава картината:
В междучасието децата се движат в колона по един и подредени по азбучен ред в дясната страна на коридора. Дишат умерено и гледат в земята. В далечината се чува тътенът на барабана, който бие директорът и отмерва всеки ляв крак. Ако някой кихне – в изолатора. Ако пръдне – в крематориума. И всеки е задължен да шепне така, че да не забрави мантрата на ковида: „Пандемия, трупове, чували, шеомрем“. От време на време някой от учителите вдига взор към потона и зове: „Ваксина!“. Всички спират за секунда и отговарят хорово: „Пандемия“.
После трябва да се измисли как да се разшири тази мярка и да обхване всички. Родители, неродители – всички.
Тогава циркът ще е пълен. Но това ще бъде един странен цирк, в който всеки ще бъде в ролята на добре дресирана маймуна.
