Добре известна на методолозите на науката е постпозитивистката идея за теоретическата натовареност на фактите, за това че няма „чисти“ факти, а има интерпретации или интерпретирани факти. Тя е в най-висока степен валидна за социалните и хуманитарните науки, особено за историята. При нея дори за количествени факти, които изглеждат неоспорими, може да имаме коренни различия и те да бъдат инструмент за пропагандна атака и тежки удари срещу противната страна. Най-типични примери за това са така нар. данни за „убитите“ по времето на социализма у нас и в СССР. Още преди перестройката в СССР Солженицин в „Архипелага Гулаг“, който има за подзаглавие „Художествено описание на лагерите“ разпространяваше измислиците за десетките милиони убити в тях, които нямат нищо общо с реалните данни от архивите, установени от сериозните учени не само в Русия, но и на Запад. Същото стана у нас след 1989 г. с измислиците за числата на убитите от „комунистите“ след 9 септември. Разпространяваха се данни за десетки и стотици хиляди избити, нямащи нищо общо с реалността. Идеологически обаче в масовото съзнание се наложиха именно тези интерпретации на тези псевдофакти.
А известно е, че водещата или хегемонна идеология в една страна легитимира съществуващата система, а алтернативните интерпретации я делегитимират. Затова и измислиците на Солженицин се разпространяваха на Запад, за да делегитимират системата на съветския социализъм. А измислиците за убитите у нас след 9 септември се разпространяват през последните 30 години, за да легитимират днешния капитализъм, разграбил и унищожил построеното при социализма. Това всичко добре е обяснено в знаменитата сентенция от антиутопията „1984“ на Джордж Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“. Неслучайно, когато пристигат хората на Сорос в Русия едно от първите неща е да пишат нов учебник по история. Задачата им е да почнат да контролират настоящето и бъдещето в главите на младото поколение. Както направиха и у нас.
В страните на реставриран капитализъм в неговата съвременна неолиберална глобализирана версия настоящето се контролира от политически елити, които имат компрадорски характер, свързан с интересите на държавите от капиталистическия център, поради което в тях и доминират съответните идеологически интерпретации, изгодни на тези, които контролират настоящето. Социалните и хуманитарни науки са идеологически натоварени и изразяват доминацията на различни идеологии. Там, където доминира идеологията на либерали и неолиберали историята се вижда по един начин, а там, където са консерватори или комунисти по друг, включително и историята на Втората световна война и на всички войни. В едни страни тя се пренаписва и отхвърля, в други имаме много по-голяма приемственост, както в Китай през последните десетилетия.
Особено силен е идеологическият характер на историята, която е важен инструмент за легитимацията на една система и съответно средство за делегитимацията й. Подборът на историческите факти и тяхната интерпретация винаги има идеологически характер, опира се на определени ценностни предпоставки, свързана е с националната идентичност, с легитимацията на съществуващата система. Нейната промяна, особено ако е радикална води до разпада й, както стана със СССР, по което той се отличава от Китай. Ролята на историята като идеологически инструмент рязко нарасна след като и Франсис Фукуяма се отказа от схващането, че либералната демокрация е „краят на историята“, а дългогодишният директор на Центъра за либерални стратегии у нас Иван Кръстев написа, заедно със Стефан Холмс книга, в която говори, че светлото бъдеще на Запада е угаснало и той губи борбата за демокрация, към която извършват 30 години преход нашенските балкански демократи. „Светлото бъдеще“ на „краят на историята“ във версията на либералната демокрация и неолибералния капитализъм загуби предходната си пропагандна и идеологическа привлекателност и затова в най-висока степен тази функция бе прехвърлена на съответните интерпретации, реинтерпретации и манипулации на историята.
Най-мощната идеологема за пренаписването на историята през последните десетилетия е тезата, че до 1989 г. сме живели при „тоталитаризъм“, което означава че обществото в Източна Европа е не по-малко престъпно от това на фашизма и дори се твърди, че е по-престъпно. Това обаче е идеологема, и не кой да е, а сериозните изследователи и енциклопедичните издания и речници на Запад признават, че това е „идеологема на студената война“. С помощта обаче на тази идеологема всичко вършено по времето на съветския тип социализъм и от партии, свързани със социализма започва да се интерпретира негативно, включително и участието на държавите и партиите в битката срещу фашизма.
Перестройката и реставрацията на капитализма доведоха до различни идеологически интерпретации на историята на социализма. Доминираща стана антикомунистическата и неолиберална, която наложи пренаписването на историята, включително и тази на СССР, включително и на официално равнище, когато става дума за Втората световна война. Това директно е свързано с оценката на историята на социализма, която в учебниците за учениците в България и другите източноевропейски страни е представена в доминиращи антикомунистически и антисъветски дух. Ако той е обявен от българския парламент за „престъпен режим“, същото се отнася и за СССР и тамошния социализъм, от което следва, че по логиката на българските антикомунисти и във Втората световна война един „престъпен режим“ се е бил срещу друг „престъпен режим“.
Това обяснява защо в България официално на 27 ноември 2009 г. 41-то Народно събрание по предложение на ярко изявения антикомунистически депутат Лъчезар Тошев бе обявен официално Ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите им. Това не бе случайно. Известно е, че идеологическата легитимация на съществуващите политически режими и социални системи може да става доминиращо чрез бъдещето или чрез миналото.
В България след 1989 г. идеологически бе ликвидирано най-напред „светлото бъдеще“ на „комунизма“, за сметка на „светлото бъдеще“ на „демокрацията“ като прикритие на неолибералния капитализъм. През последното десетилетие обаче умряха и очакванията на голямата част от хората в новото „светло бъдеще“ на капитализма, наричано „демокрация“. Затова и идеологическата и пропагандна битка за легитамицията на настоящето се пренасочи в много по-висока степен към миналото и различните интерпретации на миналото. Нововъзникналите от разпадните процеси на перестройката „демократи“ и неолиберали в България и други източноевропейски държави реинтерпретираха миналото и на социализма, и на Втората световна война през призмата на идеализация на модела на глобализиран неолиберален капитализъм. Консерваторите гледаха на това през призмата на национални, цивилизационни и етнически очила на един по национален и по-традиционен капитализъм. Социалдемократите по повечето места се бяха неолиберализирали и това в момента води до тяхната криза и упадък. Във всеки случай тези различия днес се проявяват и по отношение интерпретация на историята на Втората световна война, за която битката се изостря рязко, тъй като миналото увеличава все повече ролята си в интерпретацията на настоящето.
Поради кризисните за капитализма процеси същата тенденция на пренаписване на миналото наблюдаваме днес навсякъде по света. Той мина три етапа, последователно в периферията, полупериферията и центъра на глобалния капитализъм. Първият бе при възхода на талибаните, джихадистите и ислямския тероризъм в мюсюлмански страни от периферията на световната система, които унищожаваха паметници, строени преди хилядолетия. Дори в ислямизираща се Турция отново паметници на миналото като Света София, строена преди много векове се превръща отново в джамия.
Вторият етап бе в полупериферията на глобалния капитализъм при ликвидацията на вярата в светлото бъдеще на „комунизма“ в бившите социалистически страни, когато бяха съборени хиляди паметници, свързани с борбата за това бъдеще. И в центъра на София се започна със събарянето на паметника на Ленин като символ на комунизма и поставянето на паметник на Рейгън като водач към светлото неолиберално капиталистическо бъдеще.
Сега вървим към третия етап на събаряне на паметници – този в капиталистическия център, в САЩ и в Западна Европа поради кризата на настоящето, смъртта на светлото бъдеще на „краят на историята“, което стимулира ново преосмисляне на миналото. Виждаме го особено ясно през последните месеци във връзка с антирасистките бунтове и историята на отношението към робството на различни известни фигури в западната история от Христофор Колумб през Джордж Вашингтон до Уинстън Чърчил.
Това, което характеризира светът през последното десетилетие е, че изчезна светлото бъдеще, разбрано като „края на историята“, въплътено в либералната демокрация и неолибералния капитализъм и изострящата се идеологическа и геополитическа битка става все повече битка за историята. Историята замести научният комунизъм като пропагандно-идеологическа дисциплина.
