През 1987 г. Горбачов издаде своята книга „Перестройката и новото мислене за нашата страна и за целия свят“. В нея той говори, че е необходимо „ново политическо мислене“, в което общочовешките ценности имат приоритет пред класовите. От което следваше, че и външната политика вече няма класов характер и в този смисъл трябва да бъде деидеологизирана.
Неслучайно Горбачов се отказа от предходната политика на СССР на сътрудничество и помощ с другите социалистически страни, спря икономическата помощ за Куба, започна да налага продажба на нефта на другите социалистически страни по пазарни цени. Така идеята за деидеологизация влезе в перестроечното, а след това и в така нар. „демократично“ мислене, ставайки превърната форма, зад която се прикри реалният процес на реставрация на капитализма.
„Демократите“ у нас, както в социалдемократическия им, така и в антикомунистическия им вариант, се родиха първоначално като перестройчици, а с разпада на източноевропейския социализъм в резултат от перестройката те приемаха различни версии през следващите 30 години.
Скоро след ноември 1989 г. една колежка написа в списание „Философска мисъл“, че досега сме живели в свят, в който доминира идеологическото мислене, сега вече тръгваме по посока, в която няма да има идеология. Това бе съвсем в духа на Горбачовата идея как всички прегръщат „общочовешките ценности“, получили конкретно наименование по-късно като „европейски ценности“ и „евроатлантически ценности“, въплъщаващи по същество моралния кодекс на американизирания неолиберален капитализъм и интересите на глобализирания капитал. Бе в духа на „краят на историята“ на Фукуяма. Всъщност Горбачов формулира идеи за това преди Фукуяма, бивайки реално негов интелектуален предшественик.
Друга колежка пък написа статия, в която говореше, че досега се е вървяло след една утопия, а сега тръгваме по реалния път на историята, в реалната посока на един деидеологизиран свят на „отвореното общество“. Проблемът беше, че нито Горбачов, нито въпросните две колежки си нямаха представа какво е идеология и че реално това, което говорят те, също е идеология и че навлизаме в един свят, в който идеологическото замеряне, манипулации, подмамване, прикриване на реалности с различни идеи на социално-икономическите противоречия и реалности е втъкано в самата му същност. Свят, в който нищо не е това, за което се представя.
Всъщност понятието за идеология има три основни интерпретации, представени от автори, които са с различна идейна ориентация. Едното е марксовото понятие за идеологията като мислене, което обосновава и оправдава интересите на определени социални класи, различаващи се по тяхното отношение към собствеността.
Другото понятие за идеология е на Карл Манхайм в неговата известна книга „Идеология и утопия“, в която той разделя идеите, които функционират в обществото на две големи групи – едната е на идеологията, която обосновава и оправдава съществуващата социална система, придавайки ѝ легитимност, а другата е на утопията, която чертае бъдеще отвъд съществуващата социална система.
Третата популярна дефиниция е на знаменития американски социолог Толкът Парсънз, според който идеология са всички идеи, които в една или друга степен са свързани с някакви ценности. Тази позиция се разгърна в така нар. постпозитивистка философия на науката след 60-те години на ХХ век, която откри такива ценности, споделяни от групи учени в основата на всяка научна теория, включително и теориите в природните науки.
Общото за всички тези разбирания за идеологията е, че
няма неидеологически виждания за обществото
Всички основни политически разделения са и идеологически, макар и правени въз основа на различни критерии – леви и десни, либерали, социални либерали неолиберали, консерватори, неоконсерватори, социални консерватори, социалисти, социалдемократи, марксисти, неомарксисти, анархисти, троцкисти и пр.
Зад тези различия стоят съзнателно или несъзнателно различни визии за по-големите процеси за това накъде върви историята, кои са основните противоречия на обществото, какво е собственост. Те са свързани с различни методологии в областта на социалните науки – версии на методологически холизъм и методологически индивидуализъм. Тези философии на историята, съзнателно или несъзнателно обуславят в главите на хората алтернативни интерпретации на миналото, настоящето и бъдещето, на това откъде идва днешното общество, какво е характерно за него, накъде отиваме и кое е най-доброто възможно общество. Причините за ставащото се виждат също по различен начин в различните философии на историята и свързаните с това идеологии. И езикът или дискурсът на описанието на миналото, настоящето и бъдещето е различен. Използват се различни категории за това, което е било, което е, което ще бъде и трябва да бъде, различни термини, с различна семантика и различни ценностни значения, приписвани на тях.
Най-общото разграничение на тези философии на историята и свързаните с тях идеологии и използван дискурс след 1989 г. е на хегемонни и нехегемонни, системни и несистемни, съответно на либерални (неолиберални), консервативни (неоконсервативни), социалдемократически, марксистки, неомарксистки, троцкистки, анархистки. Хегемонните легитимират глобализирания неолиберален капитализъм, представяйки го като най-висшето състояние на човечеството, замествайки, прикривайки и маскирайки неговите водещи противоречия. Те са системни и се проявяват в по-голямата част от трите десетилетия след 1989 г. като десни и леви неолиберални философии на историята и съответни идеологии.
Следва да се имат в същото време предвид няколко
особености на нашето идеологическо пространство
през изминалите 30 години
Първо. Различните идеологически интерпретации не са изолирани една от друга, а взаимно си влияят, имаме взаимодействия на идеологически език или дискурс, на интерпретации, категории, оценки. Освен това имаме развитие и промени на идеологическите интерпретации на ставащото в продължение на изминалите три десетилетия. Могат да бъдат разграничени например в чист вид либерални, консервативни и социалистически, но само като идеални типове.
Второ. Различията вървят по линия на интерпретация на характеристиките на миналото, настоящето и бъдещето, на използвания за тази цел език. При описанието им се използват алтернативни идеологически езици и интерпретации, правещи тези три периода в нашата история да изглеждат съвсем различно в описанията на различните идеологии.
Трето. Поради ролята в началния етап на промените на Жельо Желев и неговата книга „Фашизмът“ много по-силно отколкото в други страни се наложи либералната интерпретация на периода до 1989 г. като „комунизъм“, представян като версия на „тоталитаризма“, чрез което се подмени ценностният знак на термина комунизъм и той се стигматизира с помощта на идентификацията му с фашизма.
Четвърто. В България процесите на промяна имат специфика, отличаваща ги от станалото в СССР и други страни в Източна Европа. Много важен елемент на тази специфика е, че в страната няма, както в СССР развито дисидентско движение, нито събитията от 1956 година в Унгария, от 1968 г. – Чехословакия, „Солидарност“ като в Полша. През 1989 г. Збигнев Бжежински написа своята знаменита книга „Големият провал на комунизма”. В нея той направи таблица по редица показатели за кризисността на обществата в Източна Европа и вероятността от промени. България е страната, за която казва, че в най-малка степен съществуват противоречия и криза, в нея липсват сили за сериозна промяна.
Това, което стана у нас е резултат в максимална степен на външното въздействие на ставащото в СССР, а след това и на активността на САЩ и Западна Европа. Промените в България са резултат на много силното въздействие у нас на перестройката, поради близостта на езика и литературата, получавана от там, както и активната роля на съветското посолство при свалянето на Тодор Живков. Перестройката в СССР бе инструмент за бърза делегитимация на съществуващата система, отхвърляне от предходните интерпретации и идеология, при което Горбачов се отказва от вижданията на света през очите на Маркс, демонстративно обявявайки деидеологизация с фразата, че трябва да се откажем от класовите в името на общочовешките ценности. А тези „общочовешки ценности“ на практика се оказаха така нар. „европейски“ и „евроатлантически ценности, легитимиращи и улесняващи приемането от източноевропейците на налагането и функционирането в техните общества на глобализирания неолиберален капитализъм.
В тези условия на липса на значими фигури, противопоставящи се на предходната система, каквито са хора от типа на Солженицин, Сахаров, Зиновиев в СССР, на Вацлав Хавел – в Полша, на унгарските участници в събитията през 1956 г., у нас новородените политически елити, станали перестройчици, а след това либерали и антикомунисти, бяха лица, интегрирани в предишната система и побързали да променят своята идейна и политическа идентичност. Водещият се за дисидент Жельо Желев работи най-напред в Центъра за художествена самодейност, ръководен от Ана Тричкова, съпруга на кандидат-члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Кръстьо Тричков. Именно по време на работата си при нея защитава успешно своята докторска (тогава се нарича „кандидатска“) дисертация. След това е взет на работа като старши научен сътрудник в Института по култура в Министерството на културата под ръководството на дъщерята на Тодор Живков, под егидата на която става дори завеждащ секция в Института. Книгата му „Фашизмът“ излиза след обаждане на Людмила Живкова до директора на издателство „Народна младеж“, по това време Евтим Евтимов. Неслучайно дори месец след 10 ноември 1989 г., Желев заяви по телевизията, че си остава марксист, но после бързо забрави за това.
Българските дисиденти по същество се раждат от делегитимацията на съществуващата система от горбачовската перестройка, а редица от тях са били и комсомолски и партийни кадри, с привилегии са учели в СССР, но като морално-психологически типаж са хора които бързо се променят според това накъде духа вятърът, преориентират се към новата ситуация, забравят и се стремят да заличат миналото си, притежават характеристиките на хамелеона.
И тримата президенти от антикомунистическата десница са били комсомолски секретари
Петър Стоянов е комсомолски секретар на гимназия „Лиляна Димитрова“ в Пловдив, Росен Плевнелиев е комсомолски секретар и член на вузовския комитет на БКП във ВМЕИ „Ленин“, а Желев е бил дори щатен комсомолски секретар и член на БКП. За да бъдат избрани за такива, те са демонстрирали активно готовността си да подкрепят и работят за съществуващата система. След това, за да подтиснат в подсъзнанието предишния период от своето развитие, по фройдистки те демонстрират в редица случаи много по-силен антикомунизъм от хора, които реално са имали проблеми преди 1989 г. А тези трима антикомунистически президенти са символният връх на родените след 1989 г. ударни сили на реставриране на капитализма в България.
Перестроечният разпад на държавния социализъм превърна хиляди поддържащи и мъчещи се усърдно да се нагодят към предходната система хамелеони в либерали и антикомунисти. Така е ставало и в предходни исторически периоди на радикални промени – след Освобождението, когато се появяват хиляди „поборници“ срещу Османската империя, и след 9 септември 1944 г., когато се появяват хиляди „борци срещу фашизма“. Така стана и през последните три десетилетия, родили купища „поборници“ срещу „комунизма“. Затова и в момента водещи политици в българския парламент и правителство са били преди това в други партии, след това са сменили боята и хамелеонски са се превърнали в нещо друго, и се самопредставят за нещо друго.
