В българската Конституция отсъства не само каквато и да е уредба, а въобще, макар дори бегло споменаване във връзка с института на министерската наказателна отговорност. Впрочем, за разлика от Търновската от 1879 г. и колкото да изглежда парадоксално „Димитровската” от 1947 г., липсват такива и в „Живковската” от 1971 г.
По време на работата по изработване на Търновската конституция, преди окончателното й приемане на 16 април, Учредителното събрание на 9 април 1879 г. приема чл. чл. 155 – 159 от основния закон на Княжеството. С цитираните разпоредби се въвежда института на конституционната министерска наказателна отговорност като конституционно основание за започване и провеждане на процедура за търсене на углавна отговорност спрямо министрите. От особена важност е чл. 155, който визира престъпленията, за които могат да бъдат съдени министрите: „за измяна на Отечеството или на княза, за нарушения на конституцията, за предателство или за някаква вреда, причинена на Княжеството за лична полза”. Чл. чл. 156 – 158 регламентират начина и реда, по който ще се извършва предаването на министрите на съд. А чл. 159 ограничава правата на държавния глава да амнистира провинили се министри. Цялостната процедура подробно е разработена в Закона за съдене на министрите (ЗСМ), приет през октомври 1880 г., трикратно изменян – през 1919, 1923 и 1924 г. За някои може да изглежда куриозно, но въпреки не така подробно като в Търновската, на конституционно ниво подобна уредба съществува и в т. нар. „Димитровска конституция” от 1947 г., според чл. 45 от която: „Членовете на Правителството отговарят наказателно за нарушаване на Конституцията и на законите и за всяко престъпно деяние, извършено от тях при изпълнение на длъжностите им (ал. 1). Те отговарят граждански за причинените от тях вреди на държавата и на гражданите с противозаконните си действия (ал. 2). Особен закон урежда по-подробно правилата за отговорностите на членовете на Правителството, както и реда на съденето им (ал. 3).”.
Както се спомена в Конституцията от 1971 г. липсва въобще споменаване за каквато и да е отговорност на министрите. Глава пета (чл. чл. 105 – 116) от действащата Конституция, съдържащата уредбата отнасяща се до Министерския съвет, по примера на „Живковската” не съдържа нищо по въпроса за отговорността на министрите. Онова, което е общо, отнасящо се за правителството в четирите Конституции, е, че на неговите членове – министри и министър-председател, не е предоставен какъвто и да е имунитет по отношение на тяхната юридическа отговорност. Ако за съвременните граждани на републиката навремето учредителите в Търново са се престарали, отдавайки внимание и особено значение на конституционната уредба на проблема за отговорността и съденето на министрите, а деветосептемврийските „превратаджии” в 6-то Велико народно събрание са недогледали дали и какво правят, приемайки Конституцията от 1947 г., с която въпреки не дотам прецизно все пак по примера на Търновската не са пропуснали на конституционно ниво да споменат и за отговорността и съденето на министрите, като оставим настрана „Живковската”, приета на 18 май от 5-то народно събрание след проведен на 16 май референдум, в Конституцията от 1991 г. пък изобщо и дума няма по темата.
Дали освен на продължителното застояване и на такава липса се дължи разхайтеността на правителството, намирайки в нея оправдание за безотговорността си, а прокуратурата, която не се състои единствено от главния прокурор, извън обикаляне по села и паланки в борба с битовата престъпност изпитва затруднение в откриването на основание за предприемане на едни или други действия спрямо министри за търсене на наказателна отговорност от тях за несъмнено престъпни деяния, освен по указания избирателно, поради което и докато чакат какво ще реши Конституционния съд (КС) по искането за тълкуване на чл. 103 от Конституцията надничат и се взират в кореспонденциите на тия-ония от президентската институция, не е нужно да гадаем. Доколкото, както вече не само за почти цяла България, а и по света е пределно ясно, какво дирят и по чии препоръки целят, без както изглежда като най-безотговорни да им минава през ум, че дискредитират не личността на президента, а дори не една от главните институции на страната, но самата държава. Впрочем какво друго би могло да се очаква от възпитаници на „най-престижната” школа, пред която каквито и да е други не само местни, а и световни образователни институции бледнеят!? Да не говорим за мерака за диктуване на парламента какви иновации в пеналното право да въвежда, каквито няма никъде по света. Qualis rex, talis grex. Notorium non eget probatione. И макар без всякакъв ентусиазъм, а какво остава за увереност, че ще се вслушат, не би било излишно поне на онези от тях, които знаят какво трябва да се прави и какво не, да се напомни: „Щом сме способни да направим нещо… значи сме способни и да не го правим.” (Аристотел). Quod tibi non vis, alteri ne feceris! Id agas, tuo te merito ne quis oderit!
Максим Кръстев
