България реставрира капитализма в момент, когато той вече бе изчерпал почти до крайност белезите на своя „последен“ по думите на В. И. Ленин стадий, наречен „империализъм“, за да навлезе в окончателната си фаза, в която той е изцяло неолиберален или просто, както много обичат да казват социалдемократите, „посткапитализъм“. Големият руски мислител на ХХ век Александър Панарин (1940-2003) го бе определил като „ленив капитализъм“, защото посткапиталистическият капитализъм не более за икономическия си възход, новите технологии, усъвършенстването на средствата за производство, повишаването на равнището на живота, а единствено за лесната печалба, постигана с малко инвестиции и усилия, но мигновено с едно само кликване на компютърната мишка чрез финансови сделки, транзакции, спекулации. Тези светкавични и баснословни печалби носят на капиталиста не толкова охолства и изобилие от блага, които той и без това има, а безконтролна и тотална власт. Те постоянно го убеждават, че е време не за продължителни натрупвания и подготовка на икономиката за нови технологии и суперпроизводства, а за ново разпределение и преразпределение на паричните потоци, а чрез тях и на влиянията върху държавите и народите. Политиката и геополитиката вече са просто една шахматна партия върху цялото земно кълбо. Капиталът днес е реалната политическа всеобхватна власт във всички държави – в това число и в България. Той дори престана да се прикрива зад политическите партии и политиците, а формално упълномощава свои верни (верни на парите му, а не на идеите и убежденията му!) хора да бъдат президенти, министри, държавници, генерали.

Днес политическите партии нямат никаква функция и значение. Те бяха създадени, за да бъдат политически изразители на социалните класи и съсловия. Сега са оставени на доизживяване, за да изглежда всичко сякаш си е както преди. По инерция им се възлага да се състезават на избори, да формират законодателни събрания, местни органи на властта, правителства, заблуждавайки и себе си и избирателите си, че всичко се решава от народовластието, всеобщото гласуване и от свободното слово. Политическият живот е истински театър на абсурда. Хора говорят, карат се, обиждат се, гласуват, одобряват или отхвърлят неща, от които няма никаква полза, а и които преди това са решени от други. Защото над всички тях стои невидимият, но осезаем, действащ и безпощаден техен владетел и господар - капиталът.

Видимото и невидимото лице на капитала днес е преобразено до неузнаваемост. Той вече говори по друг начин, с други думи и различен тон. Защото е преодолял материалния си характер, превърнал се е в безтелесен. Той сега е всепроникващ сатанински дух, обхванал земята, пуснал пипалата си навсякъде, способен да се превъплътява в каквото е необходимо, за да не го уличат, че е самият сатана. Капиталът е друга реалност, не поддаваща се на измерване и описание, макар понякога да приема и човешки образ. Но нищо човешко няма в него. Сатана!

Трябва най-сетне да отворим очите си, за да видим кой стои пред нас! Кой е обсебил душите и умовете, кой движи световните процеси и ни налага чудовищата, които ни управляват.

Как кой? Властелинът и владетелят на този свят.

Приказките, че сега управлявала мафията или че съществувала някаква паралелна държава, са забавни, приличат на смели, остри и гневни, но са просто празни приказки. Пясък в очите на наивниците. Мафията днес е обикновена дежурна група за реагиране, създавана от капитала, за да се разрешава там, където и необходимо и когато се наложи, по радикален начин някакъв проблем в държавата и обществото. Тази група може да убива, да прави атентати, да реже уши, пръсти и глави, да се намесва пряко или косвено в държавните дела, в общинските проблеми. Но тя не действа по своя воля; избутвана е напред като всемогъща и зловеща, прикриваща капитала, за да не се накърни образът му и не се разкрие истината за него. Нека ругаят и съдят „мафията“ и „паралелната държава“, но да не „закачат“ капитала. Той сам отдавна не топи ръцете в мръсотиите на държавата и света. Има кой да го прави вместо него.

Не беше лесно да се постигне този толкова добре отработен модел на функциониране на обществото. Неолиберализмът и социалдемокрацията успяха да наложат пълната деидеологизация на политическото „ляво“ и да го превърнат в придатък на „дясното“.

Днес никъде в Европа няма левица! Да не говорим за България. Това, което нарича себе си левица, е буржоазен продукт, без собствено лице и характер, немощно, услужливо, объркано, лишено от идеология и от съзнание за историческа мисия. Тази участва като всички останали политически субекти в борбата за власт, за да се докопа до богатата трапеза на капитала и се понахрани от падащите от нея трохи. Ако капиталът я хареса и й се довери, ще й отреди място във властта. Но ако не му се понрави, ще я държи в опозиция и дори ще я съсипе напълно. И тя дава мило и драго, за да заслужи неговото доверие и благоволение и се докопа и тя като другите до сладкото служение. Такава е и левицата в България и в цяла Европа. Конформистка и продажна.

За съжаление това, което казвам, не е профанация, не е шега или закачка; не е и заяждане. То е самата истина. Тя е жестока; трудно е да бъде приета, преглътната като реалност и осъзната в действителната й същност. Много хора все още вярват, че не всичко е изгубено и че има някаква надежда. Надежда за какво? Ами да спечели БСП изборите и да свали Борисов и ГЕРБ. А после? Ами после нищо. Ще видим. Нищо обаче няма да видим, защото ще бъде същото. А светът се нуждае и подлежи на преобразование и устройване по друг модел и върху друга основа. И някой е длъжен да извърши това преобразование! Обаче този „някой“ го няма!

Ала преди да бъде възможно да се промени това устройство и реалността да стане друга, е необходимо да се преустрои самата левица. И да стане друга! Тогава тя ще види обществените реалности такива, каквито са. А няма както сега да ги измисля и изкривява, за да оправдава пасивността, бездействието и своята политическа немощ и продажност.

Същността и смисълът на политическата реалност днес е преобразеният в неолиберален капитал.

Лицата, които го олицетворяват, са свръх богати и свръх влиятелни в света и в нашата държава. Тези хора са от друга вселена. Тях не парите сами по себе си ги интересуват, а влиянието и властта, които се дават чрез парите. Властта е безгранична и безконтролна; тя е тотална и прониква до най-интимния свят на отделния човек, както и до всички сфери в държавите и човечеството.

Ние трябва да видим тези хора, които на ден печелят милиони от финансови спекулации. Те са над парите и отвъд тях. Макар че нито за миг не ги изпускат от ръцете си. Да ги видим в тяхната реална социална роля, а не да се прехласваме в богатствата и в личния им живот, в любовните им истории, биографии, фантастични истории. За да бъдат очите ни способни за такова гледане и виждане, е необходимо да са настроени идеологически вярно. Те трябва да са подготвени и упражнявани от истинска лява идеология.

И още: днешната реалност не може да бъде видяна в истинския й вид и осмислена именно като социално-политическа, ако упорстваме, че в нея няма класи и класови борби. Ние се нуждаем от задълбочен и обективен политически и социално-икономически анализ на сегашната обстановка в света и в България. Трябва да видим каква е социалната структура, какви социални групи участват в живота, в какви зависимости са те помежду си, къде се намират в социалната йерархия, какво е отношението им към труда, капитала и средствата за производство.

Без съмнение тази структура е доста по-различна от времената на Маркс и Енгелс, на Благоев, но принципът на нейното изграждане не се е сменил. Не бива повече да се доверяваме нито на неолибералния анализ, нито на методиката, по която той се прави. Защото той изпълнява определени политически цели и в никакъв случай не е обективен. Дори е лъжлив и заблуждава, отклонява вниманието и го насочва към несъществените проблеми и конфликти.

При такава левица е почти невъзможно класовата борба да бъде призната като постоянно състояние на буржоазно-капиталистическото общество. Левицата като политически субект чрез своите ръководства е обхваната от паяжината на капитала и съществува от неговите благодеяния. Как тогава, а и защо й е да се осъзнава „в себе си“ и „за себе си“, пък на всичко отгоре и да работи със съсловията, които претендира, че изразява политически и ги води в тяхната историческа мисия. Много вериги са обвързали левите движения в Европа и света. Трябва най-сетне да кажем истината, колкото и горчива и неприятна да е: една от най-тежките и здрави вериги е Партията на европейските социалисти. Тя напълно ги е деидеологизирала и обуржоазила и ги е превърнала в средства за отстояване интересите на капитала. Тук не бива да имаме никакви илюзии и да се заблуждаваме, че в Европа съществува някакво организирано и самостоятелно ляво движение, работещо за радикални социално-икономически трансформации и създаване на нов тип общество и икономически отношения. ПЕС все повече води европейската левица в задънена улица, където ще я доунищожи и то по особено мъчителен начин.

Макар че тя май отдавна е мъртва.

Необходимо е също така да се преформулира понятието пролетариат, за да се очертаят новите му характеристики и политически белези в актуалната обстановка и в бъдеще. Тогава ще бъде възможно и да се види доколко той е способен на активни действия и радикални промени на системата.

Най-важното, което левицата трябва да направи още сега, е да осъзнае, че нейният най-голям и смъртен враг е не правителството, което в момента управлява, а капиталът, излъчил това правителство. А мисията й е да промени общественото система и устрои по нов начин обществото и държавата.

Днес българската левица и специално БСП, но и европейската като цяло, ми напомнят историята от една народна приказка, в която се разказва за кладенец, на чието дъно имало два овена – бял и черен. Когато някой политал в кладенеца, ако паднел върху черния, овенът го нанизвал на рогата си и го отнасял на долната земя. И повече не се завръщал на белия свят. Ако обаче паднел върху белия, той го изнасял обратно горе, за да продължи да живее. Струва ми се, че левицата в България и в Европа прилича на полетял в този кладенец и очаква да види върху кой овен ще падне. За разлика от приказката, в случая тя все още има възможност сама да избере съдбата си. И да се насочи към белия овен, за да я изведе той отново в политическото битие. Но този избор е възможен единствено с огромна воля и усилия най-напред за осъзнаване на сполетялата я беда. А после да започне да се възражда в автентичния си вид, за да изпълнява историческата си мисия. Тогава непременно ще падне върху белия овен.

Но сега засега лети към черния овен и май скоро ще падне върху него. А той преспокойно ще я набоде на рогата си и ще я отнесе в „долната земя“, т. е. в небитието.

Панко Анчев