Йосип Броз Тито беше символ на националното самочувствие на Югославия. Още приживе той беше истинска легенда. Образът му обаче е нееднозначен. В страните от бивша Югославия споменът

за него е изтъкан от противоречия.

Цяло поколение от хора в бивша Югославия помни тази дата. Повечето от по-възрастните там могат и до днес да кажат къде точно са се намирали, когато на 4 май 1980 година един партиен функционер с посърнала физиономия съобщи по телевизията, че Тито е умрял.

В този неделен ден футболният отбор на „Хайдук“ от Сплит играеше на своя стадион срещу „Цървена звезда“ от Белград. В 41-та минута на мача новината беше оповестена по високоговорителите на стадиона. Десетки хиляди запалянковци избухнаха в сълзи, един от играчите припадна. И 50 000 гърла спонтанно запяха песента: „Кълнем ти се, другарю Тито, от твоя път не ще се отклоним.“

Прикрита носталгия по Тито

Четирийсет години по-късно в царството на покойния се е надигнала една предпазлива, но въпреки това очевидна „титосталгия“, както я нарече словенската културоложка Митя Великоня. В магазинчетата за сувенири и по битпазарите може да се усети трайната привързаност към Тито. Един крайпътен комплекс на сръбска автомагистрала е обзаведен почти като параклис с икони на покойника.

Портрети на маршала в неговата легендарна бяла униформа висят дори из модните барове. Ала най-убедителното доказателство за актуалността на Тито са допитванията до общественото мнение и възхвалите на покойния държавен и партиен ръководител, които се леят сред развеселени компании по кръчмите.

Но в официалната „култура на паметта“ сякаш няма никакво място за „Стария“, както с уважение наричаха Тито приживе. И нито една от седемте държави, на които се разпадна Югославия, не е намерила убедителен разказ за житейското дело на Йосип Броз Тито.

Тито приема парад на югославската армия на 9 май 1975 год.

В родната му Хърватия споменът за партизанския командир и държавника Тито е изключително противоречив. Неговото родно място на хърватско-словенската граница чак до 90-те години на миналия век беше мемориал на партизанската борба, после обаче го превърнаха в нещо като деполитизиран селски музей, но поклонниците продължиха да се стичат. Доста години след разпадането на Югославия, под управлението на социалдемократите, площадът пред Националния театър в Загреб продължи да носи името „Маршал Тито“. Едва през 2017 година дясното мнозинство в Градския съвет го преименува в „Площад на Република Хърватия“. В Риека обаче все още си има площад на името на Тито.

За управляващата партия „Хърватска демократична общност“ маршалът си остава низвергната личност. Партията предпочита да припомня не за Тито, а за неговите жертви. Независимо от това основателят на партията Франьо Туджман непоколебимо подражаваше на лидерския стил на Тито чак до най-дребните детайли от униформата му. На въпроса обаче кой е най-великият хърватин на всички времена, анкетираните хървати трайно поставят Тито на първо място - пред Туджман.

Авторитетът на маршала досега си остава почти непокътнат в Босна и Херцеговина и в Северна Македония. След разпадането на Югославия тези две страни без особено желание придобиха независимост. В Сараево най-големият булевард все още носи името на Тито, а в Скопие има дори негов паметник. Подобно на Хърватия, и Словения е разделена по въпроса, макар че образът на Тито там е по-скоро положителен. В Косово, където средната възраст на населението е доста по-ниска, югославското минало сякаш е почти забравено. По-възрастните обаче все още тачат маршала, който даде на провинцията автономия въпреки сръбската съпротива и се погрижи за икономическото подпомагане на бедния тогава регион.

Легендата Тито

В Сърбия отношението към Тито е доста предпазливо, дори свенливо. Слободан Милошевич, силният човек на 90-те години на миналия век, изцяло загърби Титовото наследство, тихомълком оттегли почетния караул от гроба му и лиши неговата вдовица от пенсия. За крайните сръбски националисти хърватинът Тито е обект на омраза. Те са убедени, че по време на управлението си Тито умишлено е потискал Сърбия за сметка на останалите югославски народности. В същото време мнозинството сърби тъгуват по разпадналата се Югославия, тъй че нейният дългогодишен вожд все още има много привърженици. За посмъртната популярност на Тито важна роля играе и фактът, че нито една от постюгославските републики няма тежестта, която имаше някогашна Югославия - както за самите хора, така и за външния свят.

Маршал Тито при кралица Елизабет Втора (1972 год.)

Тито беше символ на националното самочувствие на Югославия, което след смъртта му се стопи. Още по време на Втората световна война той беше жива легенда - бунтовник, чийто лик и истинско име никой не знаеше, предтеча на Че Гевара. Хората от всички югославски националности се гордееха с Вожда, който кръстосваше световните океани със собствената си яхта, другаруваше си с Вили Бранд, с Неру, Насър и Сукарно, свиреше на пиано пред английската кралица Елизабет Втора, а на погребението му се стекоха лидерите на целия свят. След Тито Югославия тръгна надолу. Добрите времена от 60-те и 70-те години на 20 век никога повече не се повториха.

Заслуги и престъпления

И на историците никак не им е лесно с Тито. В повечето случаи оценките им са противоречиви. Сред заслугите му всички посочват прекратяването на отношенията със Сталин през 1948, ангажиментът му за Движението на необвързаните страни и за Третия свят, както и относителната либералност на режима му. От другата страна на везните попадат масовите убийства след края на Втората световна война и концлагерът на остров Голи оток, където в началото изпращат верните на СССР Титови противници, а после всевъзможни политически дисиденти.

Оценката за Тито се натъква на един главен проблем: от неговото дело не остана нищо. Той не се погрижи за наследството си, а разпадането на Югославия започна веднага след смъртта му. Тъй че колкото и да го тачат мнозина, Йосип Броз Тито днес вече не предлага никакъв ориентир за бъдещето.