Безцелна разходка с приятели и бирички на пейка. Това са думите, които ни изпълват едновременно с радостен трепет и мрачна тревога.
Трябва да внимаваме само траекторията ни да не предизвика съмнение у срещнатите по пътя съседи, които ще си кажат, че онзи до нас не ни е съквартирант и маршрутът ни съвсем не е към контейнера или кварталния магазин.
Затова е по-добре да се отдалечим максимално от периметъра към някое жк, където пазителите на реда ще са по-заети с това да разхвърлят по-зловещите нарушителите на карантината, така че те с тъга да си допият бирата пред телевизора.
Междувременно разбираме, че този уикенд 3800 души са представили декларации с оправдания, които са били толкова нелепи, че полицията дори не ги е пуснала да излязат от София.
Ще рече, че докато ти мислиш как да нарушиш социалната изолация по възможно най-предпазливия начин, някой е взел лист и химикалка и е написал как е много важно да излезе от града, за да си изхвърли зелето, защото се е вмирисало (това е примерът, който Борисов цитира преди дни).
На всички ни идва да теглим една майна на изолацията, но нека поне сме честни пред себе си
Като имаме предвид, че останалите 35 000 души, които все пак са успели да преминат, можем само да си представяме какво са написали в декларациите си всички онези, които не са успели.
И се питаме - кого лъжем всички ние?
Всъщност зад цялото това унижение, което евентуално ще ни се наложи да изтърпим, докато кършим пръсти и се обясняваме, често стои едно-единствено нещо: оправданието пред самите нас, че имаме нужда да излезем, за да се почувстваме поне малко по-добре. Да не се чувстваме "като затворници", както все по-често казват всички.
Разбира се, това е нужда, която никой не отрича, а единствената причина някои хора да са малко по-стриктни, е вината, че нещо, което в действителност не е жизненоважно, може да навреди фатално на някого.
Да изпия една-две бири с приятели на пейка, да отида на гости, да се разходя по Витоша с компания и да "взема назаем" дете от някого, за да ходя с него в парка, са все неща, за които нямам търпение, но мога ли все пак да изтрая още малко без тях?
Разбира се, че можеш. И аз, и ти, и всички останали. Но това, че за доста от нас случаите на болни остават само в далечната статистика, дава причина на много хора да се държат като Тома Неверни. И така мерките за някои изведнъж се превръщат в диктатура, а онези, които ги спазват - в овце.
С вината намалява и срамът, макар че вторият често се оказва по-силен мотиватор. На английски има много хубаво понятие за това, което няма съвсем точен превод на български - public shaming.
Тоест, да ти стане толкова неудобно от това, че съседът на първия етаж те хваща как слизаш пиян от такси в полунощ по време на карантина, че после наистина да ти е неудобно да излезеш. Не заради хората, които можеш да заразиш, а заради това, че онзи пак ще помисли колко си тъп.
И така стигаме до един вечен въпрос: защо трябва да разчитаме на линч, а не просто на личната си отговорност?
Истината е, че когато не виждаме последствията от действията с очите си, да ги предотвратим става все по-трудно. В тези слънчеви, хубави дни, всички копнеем да излезем и все по-малко неща ни задържат вкъщи.
Но ако вече съзнателно решим да си кажем "майната му" и да направим нещо, което може да застраши някого, трябва поне да сме честни със себе си. Ако можем да кажем на висок глас, че избираме личния си комфорт пред риска за здравето на другите, значи добре, така да бъде.
И все пак, ако ни е неудобно да помислим, че сме готови на подобно признание, значи наистина можем още малко.
Иван Натанаилов
