Един вирус успя да заличи привичният ни начин на живот. Това което той ни причини дотук вероятно ще бележи целият ни оставащ живот. Колкото и продължителен да е той. И ако днес въпросът дали предпочитаме комунистическа диктатура, способна да ни предпази от вирусна инфекция или „шведски“ свободи, но да бъдем оставени насаме с коронавируса, може да звучи кощунствено, то утре той може да е напълно резонен, а след няколко месеца да е направо риторичен. След съревнованието за справяне с пандемията, ще дойде и надпревара по отношение на икономическото възстановяване. Тя ще бъде също остра и безогледна. На нейния фон сегашните търговски войни ще ни се струват като кавга между първолаци. И в подобни условия, нехомогенната Европа може просто да се саморазкъса.
Като всеки нов вирус и за SARS-CoV-2 не се знае много. Но причиняваната от него остра вирусна инфекция COVID-19 се превърна в смъртоносна заплаха, която покри с ужас обществата, властите и отделните индивиди.
Ние все още не знаем дали вирусът е естествено появил се или е създаден от човека, какви са формите му на разпространение и мутация, доколко е устойчив на външна среда, колко време живее в човешкия организъм, степеннта му на патогенност, смъртността, която причинява, способността на човешкото да си изгради естествен имунитет срещу вируса и др. Но всичко това го прави да изглежда още по- безмилостен и разрушителен.
И на фона на тази неяснота, при положение, че няма лекарство и/или ваксина, карантината се яви единствено възможното решение за здравните и политическите власти. Тя отговаря и на естествения ни стремеж да се прикрием от тази биологическа „буря“, да се отдръпнем от света, за да се защитим и да осмислим ситуацията.
От тази гледна точка алтернативата да не се предприема нищо и единствено да се калкулират всекидневните смъртни случаи, с надеждата, че пораженията няма да бъдат големи, наистина звучи зловещо. Тя щеше да внесе такъв драматизъм в хората и властта, че можеше да се превърне в катастрофичен удар, сравним с пандемията. А и досега няма ясно доказателство, че е възможно да се изггради стаден имунитет срещу SARS-CoV-2 и дори да е възможно, не е ясно колко хора ще трябва да умрат, преди той да бъде той създаден.
Така правителствата бяха изправени само пред два избора - карантина или бездействие. Повечето избраха първият вариант. Да стоиш пасивно и да гледаш как съгражданите ти умират, а болничната дейност колабира от претоварване, е точно обратното на основната правителствена функция - управлението. Дори властите в страни, които първоначално бяха решили да не прилагат ограничения, се видяха бързо принудени да променят кардинално политиката си. На „свободен режим“ накрая останаха само Швеция и Беларус.
В полза на карантината говореше и успешният китайски опит или да го наречем направо китайско чудо. В Ухан бяха приложени ограничителни мерки, които потушиха заразата в града. И дори да допуснем, че властите са прикрили част от истината за размера на епидемията, това още повече увеличава ценността на тяхното постижение. Без да създават стаден имунитет, те пресякоха разпространението на заразата. За съжаление, на други места подобен резултат не се наблюдава.
В останалите страни прилагането на карантини мерки се свежда до функцията да предпазва здравната система от срив. Което пак не е малко: никоя болнична система не може да поеме едновременното разболяване на големи групи от хора. Още повече, че световната практика показва, че между 5-8% от заболелите са представители на медицинското съсловие и хора ангажирани с лечението на COVID-19.
Въпросът е колко дълго може да продължи подобна политика. Социално-икономическата система вече изпитва голямо напрежение, но по-вероятно е първо да се „счупи“ здравната. Защото явна е тенденцията броят на заразените постоянно да расте. И всички приказки за някакъв пик са просто терапевтични прийоми. Те целят да внесат успокоение, че сме близо до някаква точка, отвъд която положението ще започне да се норламизира.
Но самият факт, че броят на заразените и починалите постоянно се колебае и то в условията на карантина, говори, че засега успяваме само да отложим взрива, но той е неизбежен. Рано или късно ще се стигне до ситуация, при която преди да свършат леглата в болниците, ще привършат медиците, способни и готови да са борят с COVID-19. И тогава шокът в обществото ще бъде ужасяващ, а карантината ще падне от само себе си. Подобен сценарий е много вероятен за България, която разполага с малък капацитет от медицински кадри и ресурси.
Единствената надежда това да не се случи е да бъде открито лечение или ваксина срещу SARS-CoV-2. И все пак, към днешна дата, „шведската алтернатива“ не е никак за предпочитане: тази страна има с 50% повече население от нас, но там заразените са 15 пъти повече от България, а починалите са с 35 пъти повече. При това не може да се каже, че животът в скандинавската страна си е останал в старото русло. И без предписание на властите хората масово са спрели да посещават ресторанти и хотели, не пускат децата си на училище и който може е преминал на работа от вкъщи.
В този смисъл, още една полза от карантинните мерки е, че те приучават обществата да преминат на един по- дистанциран режим на съществуване, какъвто може би ще ни се наложи да водим доста дълго време. И да се подготвим да възприемем неща, за които не сме се замисляли досега или са прекалено трудни за понасяне.
Всъщност, голяма част от икономиката ще бъде съкрушена, не защото тя ще пострада от наложените ѝ днес ограничения, а поради нашата преоценка за полезността на множество продукти и услуги, на които бяхме навикнали до вчера. Нашият избор предстои да стане много по- прагматичен и целенасочен и тази промяна в съзнанието ще бъде другият „вирус“, който ще промени света отвъд биологическите му измерения.
Докато ние се чувствахме що-годе удобно във вчершното си статукво и даже му се наслаждавахме, съдбата ни поднесе кардинална промяна. Тя изнамери способ, трябва да се признае е много ефективен, който да разчупи оковите на нашето самодоволство и да ни извади от историческата летаргия, в която бяхме изпаднали. Отдадени на потребление и загубили желание и усет за революционна промяна, ние изведнъж се оказахме срещу нещо мого по- ужасяващо. Което дори не можем все още да определеим.
И ако революцията представлява политическа промяна, желана от мнозина и бележеща нов етап в историческото развитие, ако контра- революцията означава връщане към старото положение, то днес ние сме изправени пред мащабна промяна, нежелана от никого и неясна като посока и цел на развитие. И свит житейски кръгозор до собственото и семейното оцеляване. Антиреволюция.
Само два месеца затворени вкъщи и заливани с информация за вируса, ние свикнахме и се съгласихме с щампата, че светът вече не е същият. И нямаме нито желанието, нито чувстваме възможност да се вгледаме в този нов днешен свят. Камо ли да помечтаем за утрешния. Единствената ни надежда е, че лошото точно нас ще подмине. И колкото повече чувствваме сянката на опасността, толкова повече ще ставаме безразлични към случващото се навън.
По същия модел, по който в момента привикваме с вируса, ще започнем да възприемаме и останалите последици на кризата - масовата безработица, свиване на доходите и потреблението, ръст на престъпността, изграждане на специални институции за поддържане на много по- строги санитарни ограничения, загуба на здравно обезпечаване и граждански права и свободи. В края на краищата, никой не ни е обещавал, че бъдещия свят ще бъде по- добър от отишлия си. Напротив.
Само вглеждайки се в наратива, който се използва да се обрисува днешното състояние, вече се създава някаква представа за бъдещото ни развитие. Бурно и конфликтно. Неизбежна последица от всяко свиване на ресурсите. И от решаването на проблема как ще бъдат преразпределени тежестите на настъпващата криза, ще зависи и вътрешно- политическото развитие на страните.
Но ожесточена битка ще има и за външните модели за поддържание. Не е случайно, че само за броени дни, Китай, от успешен пример за справяне с епидемията се превърна в главен обвиняем за случилото се. За днешния западен политически модел стои остро въпросът, защо той се проваля там, където китайските комунисти успяха. Очевидно е, че не става въпрос само за санитарни мерки. За да се унищожи епидемията е необходима властова намеса на много нива и в голям мащаб. Нещо, което засега не се отдава на демокрациите.
И ако днес въпросът дали предпочитаме комунистическа диктатура, способна да ни предпази от вирусна инфекция или „шведски“ свободи, но да бъдем оставени насаме с коронавируса, може да звучи кощунствено, то утре той може да е напълно резонен, а след няколко месеца да е направо риторичен.
След съревнованието за справяне с пандемията, ще дойде и надпревара по отношение на икономическото възстановяване. Тя ще бъде също остра и безогледна. На нейния фон сегашните търговски войни ще ни се струват като кавга между първолаци. И в подобни условия, нехомогенната Европа може просто да се саморазкъса. Ръста на доверието към днешните управляващи правителства ще бъде краткотраен, а само след няколко месеца, когато почувстваме кризата по джоба и стомаха си, популисти и националисти ще получат идаелните условия да развият дейността си.
В международен план ще се създаде опасен вакуум, при който основните играчи ще се концентрират върху собствените си драми и проблеми и техните проксита или нови и радикални играчи ще добият огромен простор за действие. Вместо многополярен свят, ще изпаднем в безполярна джунгла.
Да не забравяме, че вирусът е идеално бактериологично оръжие, което може да се окаже, че подлежи на upgrade. И не малко играчи ще се опитат да се сдобият с подобен инструмент. Така с малко средства те ще имат оръжие, равнозанчно на боен потенциал, в чието създаване и произвеждане са вложени стотици милиарди долари. Което ще направи света ни още по- безполярен. И още по- опасен.
И накрая. Природата (или човекът) доказаха, че са в състояние да създадат вирус, десет пъти по-смъртоносен от този на грипа. И въпреки, че той се оказва крайно опасен за битието ни, все пак няма да може да ни заличи като раса, като биологичен вид. Но сигурни ли сме, че в близко или далечно бъдеще няма да се появи вирус, десет пъти по- смъртоносен от настоящия. Който окончателно да сложи край на съществуването ни.
