Миналата година, в началото на Страстната седмица, беше пожарът в “Нотр-Дам”: безподобната сграда гореше, но ритуалът беше непокътнат. Сега, без нищо зрелищно, но по по-дълбок начин самият ритуал е засегнат. Драмата е по-голяма, дори и да се вижда по-малко. Но колкото и голяма да е драмата, все още за това говори пожертвованието на Кръста. В този час, когато ангелът на смъртта преминава през градовете, Възкресението ни се явява с цялата си сила. Юда предава смъртта чрез целувка. Пилат си измива ръцете с хидроалкохолен гел. Иисус пита: Господи, защо? И не Му се отговаря. Но ако ние викаме така под злото, то е защо първо сме видели добротата на живота. Както казва Рилке в този стих, който няма да се уморя да повтарям: “Само възхвалата открива простор за оплакването”. Ние можем да стенем пред това, което ни разрушава, само защото прославяме онова, което то ни носи. Обратната страна на вика, колкото и отчаян да е той, все още е зов за надежда. Нощта ни ужасява, защото сме вкусили красотата на деня, но загубата на тази светлина, от която толкова ни боли, ни подсказва също, че в края на черната нощ зората ще се появи по-трогателна от всякога.

Докато католиците посрещат Великден под карантина и без тайнства, френският философ Фабрис Аджадж вижда в лишаването от религиозни обреди повод да преоткрием техния смисъл и цена.Той е философ, директор на Института Philanthropos, място за обучение по християнска антропология във Фрибур, Швейцария. Фабрис Аджадж е и баща на седем деца.

- Едно от първите изображения на чумата откриваме в “Едип цар” на Софокъл. Вижда ли Западът с коронавируса “завръщане на трагичното”, както често чуваме?

- “Едип цар” наистина започва с чумата в Тива. Народът умира, а оракулът обявява, че този бич е бил изпратен, защото убиецът на Лай все още бяга. Затова Едип ще проведе разследване, за да открие кой е убил неговия предшественик на трона. Още в Античността Софокъл измисля много модерна “детективска история”, в която следователят открива, че той самият е убиецът и че убиецът е по-лош, отколкото първоночално се предполага, тъй като се оказва отцеубиец и провинен в кръвосмешение човек. Това обаче не е достатъчно, за да навлезем в трагичното.

Такава история би могла да принадлежи също на абсурда или на лошите новини. Трагичното в една ситуация не се състои от фактите като такива, а от начина, по който ги четем. Епидемията може да се разглежда статистически или мелодраматично. Именно това чуваме най-често: обяснения, които се колебаят между сметката и емоцията. Разбира се, има видеогегове за карантината, които я превръщат във фарс, или пък, в другата крайност, работата на микробиолозите, за които това е терапевтично предизвикателство. Аз не пренебрегвам тези перспективи, всяка от които има своето време и потребност.

Казвам само, че трагичното предполага нещо друго и на първо място пътуване отвън навътре: Едип се опитва да отстрани чумата, но не се задоволява със санитарни мерки, той се отдава на размисъл, размишлява над собствената си участ. След това трагичното предполага сблъсък с неизменно зло: не е достатъчно да се посочат виновниците, защото виновникът също е жертва, чумата поразява всички, а тези, които са предпазени от нея, като Едип, откриват в себе си още по-голямо зло.

Накрая, и това е най-важният момент, тъй като царят се представя тук крехък завинаги и нищо няма да може да сложи край на драмата, няма окончателно решение, остава ни само тържествена молитва без отговор, призоваване на небето и на боговете, граничещо с бунта и изоставянето. Трагедията, в крайна сметка, ни казва, че най-голямото достойнство на човека е в това вертикално разкъсване от болка, което поставя под въпрос самия първоизточник на живота.

- Току-що споменахте статистическия прочит. В края на всеки ден имаме право на мрачно преброяване на мъртвите по цял свят. Какво мислите за тази епидемия на цифрите и отношението към смъртта, което тя установява?

- Това, което преживяваме, е не просто световна пандемия, а цифрова пандемия, в която последиците от вируса се препредават от т. нар. вирусна информация. Затворени сме вкъщи като златни рибки, но от вътрешните стени на нашия буркан не спираме да проверяваме цифрите за свръхсмъртността, очаквайки кукичката на болестта да дойде да ни хване и прекатури в друг свят.

Изведнъж осъзнаваме, че това, което е било само единица в сметката, е собствено име с лице. Изведнъж преминаваме от предпазването към задушаването, от статистиката към драмата. В Библията чумата връхлита Израел, защото Давид е искал да преброи своя народ, т.е. вече да не го разглежда в своеобразието на хората, семействата и племената, а като една голяма податлива на манипулиране цялост. Днес именно чумата предизвиква безкрайни преброявания, едновременно хипнотични и тревожни.

През това време, поради изолацията на възрастните хора и инструкциите за социално дистанциране, умиращият се оказва лишен от своето обкръжение за сметка на химията и апаратите, а мъртвият - лишен от погребални обреди, в полза на крематориума. В това отношение епидемията само засилва и разкрива една структура, която вече беше тук и която бихме могли да определим като техно-емоционална структура: изправен пред смъртта, човек вече не може да направи нищо друго, освен да премине от технологичното управление, което ни позволява да изплуваме, към чувство, което внезапно ни удавя.

- Ние сме под карантина и същевременно никога не сме били толкова свързани. Означава ли тази криза триумф на виртуалното над плътското?

- Кризата не поражда еднозначни ефекти. В медицински термини, тя е преходно състояние на пациента, което може да бъде щастливо или пагубно, защото води или до изцеление, или до смърт. Грубияните вече живееха зад екраните си. Тяхна ли е победата или доказателство, че вече са живеели като болни? Индустрията на мобилните приложения е в разцвет, а шефът на “Нетфликс” може доволно да потрива ръце, но ние откриваме също с проблемите на прехраната, че селското стопанство е по-фундаментално от висшите финанси, а делото на болногледачите е по-важно от това на победителите. Довчера се говореше много за трансхуманизма. Епидемията ни връща към човешката ситуация, към нашата смъртност, към несигурността на нашето съществуване. Изведнъж Тукидид става наш съвременник, тъй като е преминал през чумата в Атина. Софокъл, Бокачо, Манцони, Джоно или Камю се оказват по-актуални от нашите новини, тъй като свидетелстват по ненадминат начин за това, което принадлежи на човешката плът. Карантината може да ни накара да се изгубим в таблетите си, но тя е и повод да преоткрием семейната трапеза и смисъла на една култура, винаги по-нова от нашите иновации - така както пролетта винаги ще остане по-нова от последните ни модни устройства.

- Навлизаме в пасхалния тридуум, тези три дни дни, от вечерната литургия на Велики четвъртък (Тайната вечеря) до Великденската неделя (Възкресението). Виртуализацията на обредите няма ли да ни накара да почувстваме по-силно стойността на причастието и на църквите?

- Ако има нещо, което не може да бъде виртуализирано, това е християнският обред. Тайнствата изискват физическа близост. Те споделят благодат чрез предаване, от ближен на ближен, защото Божията любов е неразделна от любовта към ближния. Понеже епидемията се разпространява по същия начин, вярващите бяха лишени от Евхаристия…

Тъй като Църквата обикновено изисква да се причастим поне на Възкресение, някои сметнаха за добре да обсъждат тази мярка, дори да я нападат. Аз предпочитам да я осмисля. Да изживеем Възкресение в това лишение, означава да признаем, че християнството не е спиритуализъм, а религия на Въплъщението, в която най-духовното се свързва с най-плътското, където дарът на благодатта преминава през груб свещеник, близо до антипатичен съсед, дъвчейки безвкусно късче хляб.

Миналата година, в началото на Страстната седмица, беше пожарът в “Нотр-Дам”: безподобната сграда гореше, но ритуалът беше непокътнат. Сега, без нищо зрелищно, но по по-дълбок начин самият ритуал е засегнат. Драмата е по-голяма, дори и да се вижда по-малко. Но колкото и голяма да е драмата, все още за това говори пожертвованието на Кръста. В този час, когато ангелът на смъртта преминава през градовете, Възкресението ни се явява с цялата си сила. Юда предава смъртта чрез целувка. Пилат си измива ръцете с хидроалкохолен гел. Иисус пита: Господи, защо? И не Му се отговаря.

Но ако ние викаме така под злото, то е защо първо сме видели добротата на живота. Както казва Рилке в този стих, който няма да се уморя да повтарям: “Само възхвалата открива простор за оплакването”. Ние можем да стенем пред това, което ни разрушава, само защото прославяме онова, което то ни носи. Обратната страна на вика, колкото и отчаян да е той, все още е зов за надежда. Нощта ни ужасява, защото сме вкусили красотата на деня, но загубата на тази светлина, от която толкова ни боли, ни подсказва също, че в края на черната нощ зората ще се появи по-трогателна от всякога.

Превод от френски: Галя Дачкова