Когато наближава най-тъмната част на нощта, е време да помислим за утрото и новия ден. Когато сме още на етапа на „растеж“ на заразата с коронавируса в световен мащаб, време е да надникнем отвъд него – за след 3, 6 или доста повече месеци – когато се справим с малката невидима заплаха чрез лекарства и ваксини.
По този повод 96 годишният Хенри Кисинджър сподели нещо много съществено: „светът никога няма да бъде същият след коронавируса“. Няма човек на планетата Земя, който да не си мисли същото. Защо ли? Много просто, ето защо.
Черният Звяр и белите зверчета
Един Звяр броди по света, Звярът на коронавируса. За по-малко от четири месеца той проникна в почти всички страни, порази около 1,5 млн. души, уби към 100 000, а излекуваните в повечето случаи остават с тежки хронични поражения за здравето. Затова не е пресилено определението че светът е в състояние на Първата глобална война! Врагът е навсякъде и невидим, но войната е именно война, понеже цялото човечество е едновременно и мишена, и творец на оръжията против Звяра, а всеки човек е войник на световната армия!
А че е глобална, свидетелства Китай. След като „локалната“ зараза бе овладяна и почти изчезна, веднага след като граничният контрол започна да се облекчава, се съобщава за нови „внесени” инфекции . Това показва, че единственият начин за ликвидиране на COVID-19 в една страна е изкореняването му във всички останали страни. Няма спасение, докато Звярът не се победи и в последната страна, до последния момент той остава глобална заплаха.
Академичните изследователи обаче посочват и други неприятни Зверчета: глобалното затопляне, търговските войни, „санкциите“ без санкция от ООН и т.н. Така че е налице глобална война на много фронтове, като част от тях са причинени от „черни лебеди“i (като коронавируса), а други – от „бели лебеди“ii, създавани дългосрочно от човешките решения. Homo sapiens и против коронавируса, но и в други отношения против себе си! Хората сме съсипани от враг, който се нарича коронавирус; но и природата е системно съсипвана от враг, който се нарича човек.
Тази Първа глобална война няма аналог. Има само два изхода, твърдят прогнозите. Песимистичният вариант: унижената природа се освобождава окончателно от неприятния двуног коронапаразит – човека, отмъщавайки си за изкормените ресурси, ликвидираните животински видове и влудяващата демография; оптимистичният вариант: обединеното човечество не само се сплотява срещу коронавируса, но и срещу другите зверчета, пуснато на свобода от него. Мъдрият вариант (вторият) ще изисква обаче огромно международно сътрудничество, включително глобални механизми за ранно предупреждение от бъдещи заплахи, от споделени „прекъсвачи“ и „амортисьори“ при кризи, от солиден материален (с извинение, финансисти) набор от ресурси, готови да бъдат внедрени незабавно, когато настъпи проблем или криза, предварително договорени формули за споделяне на тежестта и автоматичен обмен на критична информация. Това не е светът, в който сме живели!
Като илюстрация. И ООН, и СЗО, и МВФ, и НАТО, и Европейският съюз, и другите големи регионални организации, които се грижеха за „общото благо“, изведнъж се оказаха тотално неподготвени за тази „бактериологична война“, въпреки че около 10 000 души по света се „трудят“ ежедневно да създават нови вируси-убийци, както и „защити“ от евентуални чужди нападения.
Така че бъдещият свят няма да е на горните организации (освен ако не се променят съществено, нещо което не личи в този момент), няма да е свят с „повече от предишното“. А ако някой си го мечтае, той е романтик с поглед в далечното минало.
Но ще има ли „водач“, световен лидер, който да поведе и координира бъдещия свят?
Раненият великан
Сегашният световен лидер – САЩ, е в безпрецедентно тежка ситуация. И тя няма равна в неговата история. При Пърл Харбър са убити 2 403 души, а 1 178 са ранениiii; при атентатите от 11 септември 2001 г. загиват 2 996 души; от началото на коронакризата в САЩ жертвите са 12 242 души (7.4.2020 г.), а краят не се вижда! В новите условия идеята за „America First“, за съжаление, придоби други измерения - № 1 по общ брой заразени и 18-то място по броя на заразените на 1 млн. души.
Причините за това, най-въоръжената (и като армия, и като граждани) страна в света да се окаже недостатъчно подготвена за подобни кризи, са известни на всички. Колкото и да е странно, за разлика от останалите развити страни, САЩ се открояват с липсата на универсална система за здравеопазване и с приоритет на корпоративните печалби на частните здравни фондове и Big Pharma. Това доведе до разпокъсана система на здравеопазване, която не е добре подготвена и оборудвана за координиран отговор във времена на криза като настоящата пандемия. Всъщност налице е пореден „пазарен провал“, но този път не финансов, а материално-веществен: че кой да трупа маски, лични предпазни средства и вентилатори, при положение че не са рентабилни?! Освен това, неолибералната доктрина прати основните производства в далечна Азия и Латинска Америка, за да остане на територията на САЩ само най-печелившото - „брандирането“.
Раненият великан, който не е вземал мерки за общодостъпно и безплатно здравеопазване (по линия на заразните заболявания, например) се оказа и неподготвен, и лошо координиран, и неосигурен с най-необходимите медицински предпазни средства, се оказа подкрепен… от основните си „врагове“ – Китай и Русия. Много, много бързо великанът проумя че без национални планове за социална защита (и благоденствие) и без координирани международни и световни усилия, „свободният пазар“ не може да се справи! Нито една държава, дори САЩ, не може само с национални усилия да преодолее вируса.
С „финанси“ (печатане на нови хартийки, наречени пари) и с гигантски дълг, при който доларите не са мечтана валута за натрупване, САЩ застанаха „на ръба“, но не и пред края на кризата. Необходимо му е не „повече от старото“, а нещо ново и извън „красивите и стабилни“ гранични стени.
Разрешаването на конкретната криза с коронавируса трябва да бъде съчетано с две прости неща: глобална визия и глобална програма за сътрудничество. Въпросът на въпросите е дали раненият Атлас ще изправи рамене (точно в обратната посока, сочена от Айн Ранд), ще се ориентира към глобално морално, социално и икономическо лидерство?! И ще се включи ли в съвместно планиране (препоръчвано от Кисинджър, Стиглиц и Рубини) с другите страни както за преодоляване на кризата, така и за развитие и просперитет след това?
Но и дали ще получи необходимата подкрепа от основния си партньор – Европейския съюз?
Европейският (но не съвсем) съюз
Не му стигаше, Брекзит, но и за по-малко от три месеца Европейският съюз претърпя такава национална имплозия, каквато и на сън не се е привиждала на бащите-основатели.
Берлинската стена отдавна замина в историята, но десетки и стотици нови стени се издигнаха не само между отделните страни на съюза, но и между градовете вътре в тях. По същите причини, поради които и САЩ се оказаха неподготвени, ситуацията се усложни и в Европейския съюз: „пазарната икономика“ се оказа неподготвена да произведе и достави необходимите „стоки“; но – за разлика от САЩ, страните-членки на ЕС се оказаха с много по-непропускваем социален „чадър“. Но строго национален чадър, а не общ. Което подсказа че само със „свободно движение на стоки, капитали и хора“ кризи не се решават. Затова и ЕС се оказа съюз, но в условията на всеобща криза: „всеки за себе си, а другите да се оправят сами“. Съюз, но не съвсем; свободно движение, но не съвсем; граждани на ЕС, но не съвсем. И още нещо много цинично: точно в тази криза най-богатите страни продължиха да призовават лекари, медицински сестри и санитари, от по-слаборазвитите страни (като България) да поемат към тях за по-високи доходи; същевременно хиляди източноевропейски граждани, загубили работата си в по-богатия Запад и Север, се изсипаха обратно в родините си – повечето без здравни осигуровки. Е, не е време за промяна?
Обратно казано, Европейският съюз е призван да осъществи смела крачка напред – към система, а не просто към по-централизиран съюз; но зад кадифените завеси на локалната „демокрация“ тук-там вече се наблюдават мераклии за „еднолично“ управление – огромна заплаха за бъдещето на съюза, още повече че Брюксел кима заплашително, но нищо повече не иска да предприеме.
На този фон, Урсула фон дер Лайен излезе с идеята за нов план „Маршал“, който ще възвърне силата на Европа. От една страна, това е признание че в момента „Европа“ (обърнете внимание на това понятие, това не е ЕС) не е силна; от друга страна, планът, който тя предлага, далече надхвърля стария план „Маршал“, а в някои отношения отива и към нов проект „Манхатън“. „Гигантските средства“, които се предлагат в новия и „мощен“ бюджет за „една по-съвременна, устойчива и стабилна Европа“, които „трябва да бъдат инвестирани по интелигентен и устойчив начин“ са всъщност около 1% от общия БВП на всички страни-членки на ЕС. И по-малко, отколкото бюджетите от предходните години както поради Брекзит, така и поради икономическата имплозия на всяка страна в този съюз.
И тук му е мястото за едно голямо „но…“. САЩ и ЕС, даже ако към тях прибавим другите страни от „развития свят“ и от „горната подгрупа на средноразвитите страни“ са призвани да укрепят не само СЗО, но и да помогнат съществено на страните от „средния“ и „по-неразвития свят“, в които коронакризата и икономическата разруха ще предизвикат или граждански войни, или огромни потоци от нови мигранти, или и двете заедно. Става дума за средства в размер на 3-5 трилиона долара „на първо време“, контролирани от ООН. А в сегашните речи и на Доналд Тръмп, и на Урсула фон дер Лайен, и дума не става за тях.
Джуджето и седемте Снежанки
Време е за напречен и надлъжен разрез на поведението на джуджето България в тази криза. Със 7 млн. граждани при 7 777 млн. души световно население наистина си джудже.
Оказа се, че когато си на последно място по социално-икономическо развитие в ЕС, но на първо място по неравенство, може да си позволиш да реагираш нетривиално. Няма съмнение, че екстрените и твърди мерки за „социално дистанциране“ с цената на икономическа имплозия, дават по-добър резултат, отколкото в другите страни от ЕС, които бяха в позиция на „изчакване“ или очаровани от „стадния имунитет“.
Нещо повече, джуджето България все още се опитва да поддържа умерен баланс в отношенията си с прекрасните Снежанки: и с другите страни от ЕС, и със САЩ, и с Русия, и с Китай, и с Турция, и със Северна Македония, и със страните от Западните Балкани. Едно джудже, много Снежанки, не е лесно! И още: именно България реорганизира първа някои от секторите си, така че хиляди маски и предпазни облекла поемат по „зелените коридори“ към „най-развитите“(?) страни.
Естествено е че и коронакризата, и икономическата рецесия на ЕС и света като цяло, и нашенските неразбории и неприкрита алчност на част от „бизнеса“, и огромното неравенство – три десетилетия вече, настойчиво чукат на вратата на джуджето България за необходимите социално-икономически промени. Със сигурност ще е необходим широк „маньовър“ и във фискалната, и в данъчната политика, въпреки нежеланието на някои от „партньорите“ в сегашното ГЕРБ-ОП. „Стабилност“ сред кризата няма да е добро попадение, напротив, ще е време за реформи; завръщане към времената на „свободния пазар“ в глобален мащаб също няма да е правилното решение, въпреки омайните песни на неолибералните сирени – ще се прехласва ли още пред тях нашенският Одисей, или ще продължи напред към бъдещето.
Доказали сме, че когато сме обединени (не за заплатите си, разбира се), сме способни да направим чудеса – спомнете си Освобождението, Независимостта, Промяната.
Улиците и парковете пак ще се напълнят, но не толкова ресторантите и хотелите. Машините пак ще завъртях оборотите си, но не напълно. Хората пак ще се върнат към работните си места, но не всички. Часовниците пак ще тиктакат – както преди, но в Новото време.
Осъзнаваме ли, че скоро ще се намираме в повратна точка на историята? От глобализация към глобално програмиране и планиране на развитието; от свободни пазари, ориентирани към личната печалба, към икономика на „благоденствие за всички“; от граждани на ЕС към граждани на света – и като мислене, и като поведение; от политика в услуга на „големия бизнес“ към политика в помощ на хората?
Е, „дойде му времето“, за това става дума!
i Черните лебеди (дефиницията е на Насим Николас Талеб ) са събития, които възникват непредвидимо, като торнадо. Знаем с малка вероятност че може да настъпят, но не знаем кога. Талеб, Насим Николъс. 2009 Bg (2007 Eng). Черният лебед: въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара. Издателство „ИнфоДАР”.
ii Белите лебеди (дефиницията е на Нуриел Рубини, носител на Нобелова награда за икономика) може да се прогнозират предварително. Например, финансовите кризи приличат на урагани: те са предсказуемият резултат от натрупаните икономически и финансови уязвимости и политически грешки. Именно понеже могат да се прогнозират ante factum, а не post factum, тези „лебеди“ могат да бъдат отнесени към отрано прогнозируемите ендогенни и екзогенни фактори и условия. Рубини, Нуриел и Стивън Мим. 2011 (2010). Кризисна икономика: основен курс за бъдещето на финансите. Издателство „Ciela”.
iii Но да не забравяме реакциите на САЩ по отношение динамиката на промишленото производство след атаката срещу Пърл Харбър. Отговорът беше потресаващ, числата умопомрачителни; до края на първата година след нападението производството на самолети и кораби се е утроило, а производството на боеприпаси се е повишило с пет пъти. По-малко от пет месеца след нападението на Пърл Харбър, ВВС на САЩ изстреляха бомбардировачи B-25 от палубата на USS Hornet - подвиг, който по-рано се смяташе за невъзможен - и бомбардираха Токио.
