30 години по-късно за събитията около 10 ноември

Петко Симеонов е 77-годишен. Доктор е по социология, работил е в БАН. Бил е член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. През 1988 г. интервю на Симеонов със Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП, публикувано в списание за социология, става повод Михайлов да бъде свален от партийни постове. Петко Симеонов е от учредителите на българската секция на „Хелзинки уоч” в България още преди 10 ноември. През 1989 г. говори срещу режима пред радио „Свободна Европа”. Един от преговарящите на Кръглата маса. В продължение на година е зам.-председател на СДС. Депутат във Великото народно събрание. Основател е на СДС (либерали), които отпадат на следващите избори. Бил е директор на Агенцията за чуждестранна помощ 1991-1992 г. Оттегля се от политиката, занимава се с наука и пише книги.

Разговорът ни тече между снимките във фотоизложбата „Големите надежди”, която показва първото шествие на „Екогласност” на 3 ноември 1989 г., първият митинг на зараждащата се опозиция на 18 ноември и първият митинг на СДС на 10 декември.
Петко Симеонов гледа снимките от шествието на „Екогласност” и отбелязва, че точно като тръгнало, точно в 17 часа забили камбаните на „Ал. Невски” и станало много тържествено.”Аз бях някъде отзад с Румяна Узунова”, казва Симеонов и търси дали се вижда в шествието.

Спира се пред снимка на Петър Берон и казва: „Според мен му беше скроен кюляфа (бел. авт. – има предвид, че е разкрит като сътрудник на ДС). Той няма как като зоолог, пътуващ по света, да не е бил принуждаван от службите да пише доклади – къде е бил, какво е правил… Всички са писали, които са били в чужбина. След като се върнат тука, пишат. По време на Студената война и западняци като са идвали тука, като се приберат там, също са ги карали да пишат за техните служби. Двата лагера са изправени един срещу друг. И тук (сочи снимките от 3 ноември 1989 г. – бел. авт.), след години аз проявих интерес и се срещнах със служител от Държавна сигурност, който е работил с Петър Берон.

Изглежда този служител е участвал в скрояването срещу Берон, защото започна да ми обяснява как, ние когато сме тръгвали за това шествие, те от ДС се срещат с Берон и той им разказва какво следва, какво ще бъде направено. И този служител ми го разказва това, защото смята, че това е голямо обвинение и доказателство. Вика – имам го на запис, ако искаш да ти го пусна. Аз нищо, замълчах си. Но този служител не знаеше една подробност. Всички неформални организации, които съществуваха тогава, имахме една договорка – ние не вършим нищо нелегално. Викат ли ни – казваме всичко. Каквото ни питат , ние казваме – това стана, това стана. Това имаме намерение, там сме били, това сме правили. Ние не сме нелегални. Ние офицално сме против системата. И не искаме да бъдем тикани в конспирации и да бъдем интерпретирани като нелегални. И Берон плътно се е придържал към този тип поведение. Той просто е разказвал какво ще стане.

– Той и в кметството е обяснил, като отишъл да носи искането за това шествие – какво ще правят и т. н. И го разказваше пред всеки.

– Ами да, естествено, че ще обясни. И като са идвали при него в музея чужденци и е разговарял с тях, контактуват по научни теми, и по всякакви , и после идват от службите и го питат – какво говори с тях? Къде ще отиде да не каже? Всички, които на мен ми е известно, всички, които имаха срещи с чужденци, бяха след това викани да докладват какво са говорили. Моят късмет е такъв, че мен ме държаха настрана от срещите с чужденци и от пътуванията в чужбина.

– А как беше организиран митингът на 18 ноември 1989 г.?

– Този митинг стана с разрешение. Искали сме разрешение на срещата на 13 ноември 1989 г. в дома на Николай Хайтов с Андрей Луканов (двамата са съседи и в неговия дом е организирана среща с „неформалите” – бел. авт.) Бяхме представители на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност” и други… Бяхме над 10 човека. Луканов ни разказа тогава, беше пред една камина. Прочете ни писмото на Петър Младенов до Живков, с оставката му. И за искането на оставка на Живков. Това стана на 13 ноември, Живков вече е свален. Мина 10-и ноември и на мен по телефона ми се обади съпругата на Хайтов, и каза „Каня ви на гости у нас”. Той е избрал кого да поканят. Бяхме Желев, Вагенщайн, Продев, Сугарев, Йордан Василев, Блага Димитрова. Имаше и още хора, да не объркам сега…

Луканов ни прочете писмото на Младенов, запозна ни… И в някакъв момент каза „Ние не искаме вие да се обединявате”. Ние водехме преговори вече за правенето на СДС. Луканов каза „Ние преценяваме, че не трябва да се обединявате, не трябва да правите общ съюз”. Желю много остро реагира. Каза: „Откъде накъде вие ще ни казвате какво да правим? Ние ще правим това, което искаме, което сме решили”. Луканов така малко се дръпна, и каза една реплика в смисъл, че властта е в тях и те няма да позволят някакви особени свободи да има (смее се). Тогава някой каза: „Ние искаме да правим митинг на 18 ноември и не искаме да ни пречите”. Луканов каза – „Добре, направете си митинга, обаче не засягайте турския въпрос. Защото, вика, още не сме готови да го посрещнем този въпрос, като държава не сме готови”. Постигнахме съгласие, че няма да повдигаме въпроса за Възродителния процес.

– Румен Воденичаров в изказването си на митинга го повдигна?

– Обаче Румен го повдигна. И беше освиркан тогава от митинга. Ние му бяхме казали на Румен да не поставя този въпрос. Но имаше огромна маса от българомохамедани. Те даже носеха такива листчета, закачени надписи по дрехите си – „искаме си имената”.

– Нещо са обсъждали на среща и при Вагенщайн за митинга на 18 ноември?

– Имало е среща за първия митинг, но аз не съм присъствал.

– Има една теза, която натрапват някои, че опозицията в началото била отгледана, а истинската опозиция била подменена, избутана настрана. Как мислите, не бяха ли хората организирали и говорили от трибуната на първия митинг истинската опозиция? Кои други да са били оставени скрити? Някой да е разрешил едни, пък да е забранил други? Нали през 1990 г. всеки вече можеше да си направи партия?

– Има една особеност, която трябва да се осъзнава. Предишното общество нямаше публичен диалог по всички въпроси, открит диалог. И хората съществуваха в свои затворени кръгове, където свободно си говореха. Аз това съм го нарекъл „кухненска демокрация”. Събират се, ако много се страхуват, че ги послушват, пускат чешмата да шуми (смее се). И си говорят по разни въпроси. Но те нямат контакт с другата „кухня”. Те не знаят за нейното съществуване. Напротив, те подозират там, че оня другия, непознатия, че може нещо да донася, някой…. Че могат да ги подслушват. Като говорят по телефона, ги е страх… Ако се замислиш, какъв ресурс трябва за да бъдат подслушвани всички? С техниката по онова време. (смее се). То и сега е трудно, пък какво остава за тогава… Хората не знаят един за друг. Затова, когато изведнъж някой нещо каже, някой отнякъде изникне, се чудят – „К’ъв е тоя, бе? Той не е от нашата кухня! Не го познавам тоя” (смее се). Значи тоя е някой подставен, той е подставено лице… Критерий е все пак изявите на хората. Публичните. Които ги е имало по онова време. Желю – каква подмяна?… Аз го познавам този човек от средата на 60-те години и сме били приятели. Наистина приятели, не само здравей-здрасти.

– Но го обявиха за предател по едно време…

– Какъв предател? Той е демократ докрай. Той друго не знае. Просто отвътре му идва. И мен са ме обвинявали. Имаше измишльотини. То неловко се получава да си разказвам за себе си. През 1965 г., бил съм на 25 години, написах материал в сп. „Младеж” против първи секретар на районен комитет на партията, на Ботевски районен комитет на партията. Изгориха списанието, мен ме юрнаха… Какво представлява един човек, който иска да пише и не може да пише? Да ходиш по редакциите, да носиш материал, четат го и викат :Браво, много хубаво. Но няма да излезе” (смее се). И благодарение на Виза Недялкова и на Стефан Енчев от телевизията…

– Те ви канеха да участвате в предавания на радиото и телевизията?

– Да, в радиото и телевизията. По радиото съм говорил такива неща, че някой човек може сега да каже – това не е възможно.

– Да се върнем на ораторите от първите митинги – те бяха най-активните хора в края на режима?

– Да.

– Да има някакви други скрити? През 1990 г. всеки правеше партии. Даже имаше в първите години едни правила в телевизията, даваха поравно време на всякакви партии и беше като психотерапия, излизаха някакви луди и говореха по телевизията. Какви може да са били тия други, дето са останали встрани?

– (смее се) Ами там, като са е събирали в кухнята, тия други, може да се говорили много смели неща. Обаче те не са били публични , не са имали публичност. Може да са били вътрешно много свободни хора. Обаче тази вътрешна свобода не е намирала по някакъв начин израз в обществото. И той няма защо този човек да се чувства обиден. А другият, който се е осмелил, го подозират, че е подставено лице.
Сега се сетих за още нещо. В Института по социология обсъждаме и аз пак нещо се бях разпищолил, и един колега, беше началник в БАН, социолог, Димитър Димитров, казва: „Ако аз стана и започна да говоря тия работи като Петко, мен ще ме приберат”. Имаше го и този момент – ролеви момент. Ето го и Радой (Ралин – бел. ред.). Той как говореше. Ако друг поет изведнъж започне да говори като Радой, щеше да стане конфуз. Значи има и един такъв момент, елемент на роля, елемент на позиция, която заемаш в обществото.

– Радой като шутът, на когото му е разрешено?

– Да, шутът, който може да си позволи да каже (смее се).

– Ама сам си го е извоювал.

– Точно така. И талантлив. Аз го ценя него като поет, той е много добър поет. Имаше го този момент – ролевия, освен „кухненския”. И това после даде отражение върху целия процес, целия обществен дебат. Ние нямахме език, общ език. Какво разбира един под свобода, какво разбира под демокрация, какво разбираш под печат, какво разбираш под отговорност, в рамките на свободно общество. Къде е ролята на парите, къде е ролята на съвестта, къде е ролята на убеждението, къде е политическата партия? Къде е ролята на богатия, къде е ролята на бедния. Всичките тези неща ние не сме ги осмислили… Разбира се този процес върви, коването на езика.

(Следва – Закриването на ДСО-тата беше пагубно, съсипа предприятия и комбинати, изгубиха си пазарите; Чужденци ни проучваха и казваха –всичко имате тук, как може да сте в криза?)