Понеже като младежи в края на соца слушахме западни радиостанции, много впечатляващо беше да прочета текст на закон отпреди 9 септември 1944 г.:

Чл. 16/д – Всеки, който слуша чуждестранни радиостанции се наказва със строг тъмничен затвор не по-малко от 10 г. и глоба от 50 000 до 500 000 лв.

Чл. 16/з всеки, който говори по радиото против българската държава се наказва със смърт.
Това са допълнения в Закон за защита на държавата от 1941 г. (законът е приет 1924 и допълван няколко пъти до 1944 г., почти по всеки текст има смъртно наказание).

Спомням си, че Желю Желев, Марко Ганчев и др. говореха по чужди радиостанции през 1988-1989 г. Говореха против държавата.

Към края на живота си Желю

Желев прозря, че комунизмът бил по-лош от фашизма

И след като той беше оцелял при по-лошия режим, даде тон с идването на демокрацията за клишето, че преди комунистите България е била демократична държава, истински рай, идилия, Швейцария на Балканите. И сега да не смееш да припомниш, че май не е било съвсем така, веднага ще те обявят за комунист.

Но ето още малко от рая, от Закона за защита на държавата:

С 18 члена на закона са предвидени забрана на организации и е изградена система на политически престъпления. Наказанията са от 15 г. до доживотен строг тъмничен затвор и смъртна присъда. Системата на политическите престъпления включва: членство в забранени организации (такива могат да бъдат обявени по широки признаци), въоръжена форма на борба, действия срещу въоръжените сили на държавата, изповядане на идеология, интернационални връзки и помагачество. Чрез членството в забранени организации се въвежда колективната вина, която заменя принципа на личната отговорност. (Любопитно, но в процесите след края на соца се опитваха да съдят за колективна вина бившите управници, законът не го позволи – стария НК от соца).

През 1925 г. ЗЗД е допълнен с 6 нови члена, други са изменени с

увеличаване на присъдите със смъртно наказание

Вдигнати са долната и горна граница за „лишаване от свобода“, максималният размер на глоба става до 500 000 лв. Административното наказание „уволнение“ се прилага и за политически идеи. На основание на това изменение Народното събрание отнема мандатите на 6 народни представители комунисти. Чл. 13, ал. 2 въвежда изискването за доносителство от страна на роднините срещу нарушители на закона. Премахва се триинстационната съдебна система и се заменя с двуинстанционна.

През 1934 г. след Деветнадесетомайския преврат ЗЗД е допълнен и изменен така, че се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Приет е и сходен със ЗЗД изключителен наказателен Закон за защита безопасността на държавата.

През 1941 г. са допълнени 13 члена от ЗЗД и са добавени нови 15 члена. Увеличават се санкции и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, и не се отменя дори за непълнолетни. Делата по ЗЗД могат да се гледат от военно-полеви съдилища. Допуска се публично изпълнение на присъди за назидание.

През 1941 г. от правителството на Филов е внесен и приет и Закон за защита на нацията, който се разправя с евреите, по образец на нацисткото законодателство в Германия. С него е въведено правно понятие „евреин“. Той посяга не само на евреите и имуществото им, но и предвижда наказания за участие в тайни и международни организации, „противонационалните и съмнителни прояви“ и др.

Това е била демократична България преди 9 септември, онази

идилична Швейцария на Балканите,

каквато я рисуват новоизлюпените антикомунисти.

Колко е било страшно при комунизма е добре описано навсякъде, като се почне от репресиите и лагерите през 50-те години и това едва ли не се приравнява с 80-те години, когато режимът позволявал банани само преди Нова година.

Късните прозрения на Желев, че комунизмът бил по-лош от фашизма предизвикват усмивка. Защото, вместо да го изпари през комина на някой концлагер, комунистическият режим го назака с изключване от партията и го въдвори на село да си пише книгата „Фашизмът”, в която откриваше приликите между тоталитарнигте системи. Че на всичкото отгоре тогавашната тоталитарна система взе, че издаде тази книга. И понеже някой със закъснение се сетил, че има нещо нередно в книгата, тя е иззета от пазара. Но авторът й пак не го вкарват в затвора. Така не можа да се роди българският Хавел.

Но тази ролята по-подхожда на някой писател. Късният антикомунист Стефан Цанев, например, пропусна да стане българският Хавел. Докато чешкият му колега лежи в затвора, нашият бунтар драматург пише стихове за партията и чекистите, и е облагодетелстван с апартаменти само за избрани от тоталитарната система.

Има политически затворници по онова време като Любомир Собаджиев, Петър Гогов, Янко Янков. И хора като Тренчев, и Кольо Босия са разкарвани по арестите. Но добре, че не са ги съдили по Закона за защита на държавата.