Откриването на новия рудник на златодобивача у нас „Дънди Прешъс“ предизвика във Фейсбук дискусия, която ме изкушава да концентрирам в отделен коментар няколко факта.
Опонентите на тезата, че държавата разпилява национални богатства с подобни концесии, са ясни: „Няма нищо нередно в тази концесия. България няма технологии да експлоатира собственото си злато и отдаването му на концесия е логично. Концесионната такса е нормална. И няма какво да гледате в „канчето“ на фирмата каква е нормата й на печалба. Заплатите в мините са големи и хората са доволни. Говоренето срещу концесията за добив на злато е плод на злоба и завист.“
Първо, средната работна заплата в сектора от 2100 лв и обещанието догодина тя да стане 2700 лв не са толкова впечатляващи. По принцип по света този миньорски труд е добре заплатен. Например в САЩ средната заплата за това производство е 84 000 щ.д. годишно, а най-ниската ‒ 49 000 щ.д. Преведено на български, това са заплати съответно от 12 300 лв и 7000 лв месечно. Ще кажете: „Да, ама това е Америка! Там заплатите са къде по-високи!“ Така е, но продукцията на „Дънди“, произведена в България се продава там, където се продава и продукцията от САЩ, така че приходите са „американски“ След като приходите са „американски“ редно е концесионерът да си позволи по-големи заплати и в България, а не просто да изпреварва средната заплата в София (която днес е 1700 лв). Естествено, концесионерът ще търси максимални печалби, но това не означава, че норма на печалба над 40% трябва да се приема за нормална.
Тя е толкова висока, именно защото приходите са „световни“, а разходите „местни“. И тук държавата може да включи клаузи в договора, които да защитават и интереса на работниците и интереса на бюджета като цяло. А „Дънди“ е тук не просто защото нашите заплати са аборигенски – златното ни находище е на световно ниво. „Такива богати (със съдържание 4-5 г злато в тон руда) и крупни (с повече от 1,0 млн. т запаси) находища отдавна са рядкост не само за европейската, но и за световната миннодобивна практика“ (1).
Второ, трябва ли да приемаме за нормално, че концесията е отдадена без конкурс? Което пък е следствие от една измама. На „Дънди“ се оформят документи за „търговско откритие“. Тоест канадците са открили тези златни залежи. И май няма никакво значение, че златното находище е известно на нашите геолози от началото на 20 век и че то е проучено детайлно.
Трето, можем ли като граждани на тази държава да сме недоволни от приходите на бюджета от концесионната такса? Тя е 1,5%. Сметната палата след своя проверка от 2016 г. за тригодишния период 2011 – 2013 г.ни информира, че за добив на стойност от 1,5 млрд. щ.д. България е получила 23 млн. долара. Това било нормална практика по света! Нека тогава „Дънди“ публикува списък на концесионните такси за добив на злато в другите страни. Аз пък твърдя, че в Румъния тази такса е двуцифрено число!
Около това „трето“ има още други любопитни неща. Защо през 2004 г. Симеон Сакскобурготски намалява таксата с 50%? Защо не се реализира договореността, постигната от С. Станишев през 2008 г. таксата да стане от 2% до 8% в зависимост от продажбите на добитите метали? Защо не се изгражда у нас инсталацията за производство на метали (т.е. да не се изнася концентрат, а метали), което със сигурност ще вдигне държавните ни приходи?
Четвърто, липсата на контрол, констатирана от Сметната палата. Най-нахалният факт от проверката е, че членовете на Комисията по контрол на концесиите към Министерството на икономиката са същите лица, които са били натоварени с проверката на концесията. Тоест те са проверявали самите себе си и за тази трудна и отговорна задача са получавали по 270 лв (тогава минималната работна заплата) за всяко заседание на Комисията! В края на краищата Сметната палата констатира, че държавата е контролирала концесионера по данни, предоставени от него, без да бъдат проверявани.
И какво? Припомнянето на тези факти, потънали в разни папки, ненаправили никакво впечатление на обществото ни, представлява завист и злоба? Както каза един участник в дискусията във Фейсбук: „Ми, вземете си и вие концесия, бе!“
Основният проблем на обществото ни е, че за тези 30 години са строшени всякакви контролни механизми. Като добавим към това, че публичното ни пространство стана нечувствително за скандални факти, трагедията става явна. И тази трагедия не е в това, че сме толкова бедни. Трагедията ни е в това, че не се интересуваме защо сме толкова бедни. Констатираме и толкова. Скандално малки приходи от голямата приватизация, мълчание. Сами по себе си скандални приватизации, мълчание. Скандални концесионни договори, мълчание. Скандални загуби, отчитани от свръхмощни за икономиката ни предприятия, мълчание. Мълчание за основното и вресливост за всякакви глупости.
А и медиите взеха, че спряха да ни информират. Аз мога да ви разкажа за проблемите около френските пенсии, но за проблемите около българските ‒ не мога.Мога да ви разкажа с числа как в западни държави капиталът все по-нагло прецаква наемния труд, но за наши числа ще ми е трудно. Медиите общо взето пуснаха информационната завеса върху фактите, важни за общественото ни развитие.
Апропо, ще бъде любопитно „Дънди Прешъс“ да публикува на кои медии и по колко пари са плащани по рекламни договори през всичките тези 20 години. В тези договори няма искане за пряка реклама на производството. Какво да му рекламираш на добива на злато! Тези договори изискват дейността на фирмата да се отразява по определен начин.
(1) Вж Нова Зора бр. 7 2012 г. “ ЗЛАТОТО НА БЪЛГАРСКИЯ КЛОНДАЙК ИЗТИЧА В ЧУЖДИ ТРЕЗОРИ“ – дтн Хр. Христов, ст.н.с. Вълко Гергелчев, дгмн, дгмн Б. Връблянски, проф. Н. Йолкичев, проф. Д. Ставракева, дгмн Г. Йосифов, дтн И. Йорданов, дтн И. Иванов, дгмн К. Нецов, дтн О. Кованджийски, дгмн Сл. Цонев
Юрий Борисов
