През последните три месеца жители на сръбската столица Белград си изградиха нов седмичен ритуал: всяка събота вечер хиляди от тях се събират близо до площад "Република" в центъра на града за протестен марш.

Той е насочен срещу политическото насилие, потъпкване на демокрацията и влошаването на медийните свободи – неща, които са широкоразпространени при управлението на сегашното правителство и президента Александър Вучич.

Протестите започнаха на 8 декември м.г. и постепенно се разпространиха в няколко десетки града из Сърбия. Дори вдъхновиха подобни прояви в съседните Албания и Черна гора, където активисти се надигнаха срещу своите собствени корумпирани политически класи.

Миналата събота, 16 март, демонстрациите в Сърбия достигнаха до нови висоти, когато протестиращи и опозиционни лидери в Белград щурмуваха централата на държавния оператор "Радио-телевизия на Сърбия".

Демонстрациите срещу Александър Вучич се нуждаят от негова реална алтернатива

Това доведе до необходимостта те да бъдат принудително изгонени от полицията. Същата вечер в Албания протестиращи замеряха с камъни полицията пред сградата на парламента в Тирана. Растящото недоволство кара някои да се чудят дали това може да е началото на една "Балканска пролет".

В Сърбия протестите започнаха след побоя на опозиционния политик и лидер на партията "Левица на Сърбия" Борко Стефанович. Той беше вкаран в болница в Крушевац на 23 ноември 2018-а след атака от група нападатели. На следващия ден Драган Джилас, един от съюзниците на Стефанович, каза на репортери, че Вучич е "основният виновник" за нападението.

Първата демонстрация се проведе в Крушевац седмица по-късно под призива "Стига кървави ризи". Беше организирана от "Съюз за Сърбия" – коалиция от различни опозиционни партии от целия политически спектър на страната, включително и "Левица на Сърбия".

Първият протест в Белград се състоя следващия уикенд като го организира не опозиционният съюз, а група студенти от Университета по политически науки. Нападението над Стефанович може и да даде искрата, която разпали огъня, но протестиращите се прицелиха много по-високо: целта им е правителството като цяло и конкретно президента Вучич, когото обвиняват за влошаващите се политически условия в страната.

Отговорът, който Вучич отправи към протестиращите – че няма да се съобрази с техните искания, дори да "имаше 5 милиона души по улиците" - бързо се превърна в основа на лозунга на протестите: "1 от 5 милиона"

Въпреки че температурата в тази част на Балканите се повишават, масовите протести там не трябва да бъдат бъркани с началото на "балканска пролет", моделирана като революциите, разтърсили арабския свят през 2011-а.

Вучич и преди се е изправял пред масови протести – след като спечели президентските избори през 2017-а, водейки с 38% следващия по резултат. В продължение на близо два месеца граждани излизаха на улиците почти ежедневно, за да протестират "срещу диктатурата", както те я наричаха. Към края на месец май същата година демонстрациите утихнаха.

Протестиращите надигаха глас срещу Вучич и управлението му, но не можеха да предложат алтернатива. Само един човек от опозицията – бившият омбудсман Саша Янкович, спечели повече гласове от кандидат-шегаджия, който обещаваше да изгради "брегова линия" на Сърбия.

Тогава, както и сега, на протестиращите им липсваше сериозна стратегия, която да им позволи да реализират целите си. Те можеха да мобилизират тълпа, но им липсваше ясно посоченият път към победата и беше неизбежно тази липса на цел евентуално да доведе до загуба на първоначалната инерция.

При протестиращите днес се наблюдава подобрение в сравнение с онези от 2017-а. Те имат няколко ясни и твърди искания: настояват за оставките на вътрешния министър Небойша Стефанович и на здравния министър Златибор Лончар. Искат се оставките на две от основните фигури в "Радио-телевизия на Сърбия", което често бива обвинявано за това, че действа като глашатай на правителството.

Протестиращите настояват и за присъди по неразрешения случай от 2018-а с убийството на критика на Вучич и косовски политик Оливер Иванович. Все още не е ясно обаче как планират да получат тези отстъпки.

Основният проблем на протестиращите е, че не могат да приложат никакъв политически натиск върху правителството като се обединят около кандидат, който да застраши захвата на Вучич около сръбската политиката.

Въпреки че "Съюз за Сърбия" се опитва всеячески да се обвърже с протестите, седмичните демонстрации не са формално свързани с нито една опозиционна партия или политическа фигура.

Там могат да бъдат открити представители на целия анти-Вучич идеологически спектър – от студенти-марксисти до националиста Бошко Обрадович, лидер на крайнодясната партия "Двери". Понякога това води до търкания и между самите протестиращи и подчертава фрагментираността на сръбската опозиция, която е обединена в позицията си срещу Вучич, но не може да постигне единодушие за почти нищо друго.

Движението срещу Вучич освен това бива спъвано от факта, че повечето опозиционни алтернативи са непопулярни или поляризиращи. Партията на споменатия вече Обрадович е против членство в Европейския съюз и иска страната да се ориентира към Русия. На изборите през 2017-а Обрадович получи 2,28% от гласовете – четири пъти по-малко от комичния кандидат Любиша "Бели" Прелетачевич.

"Двери" в момента води "Съюз за Сърбия". Коалицията беше основана от Драган Джилас, бивш кмет на Белград и основно лице в дискредитираната Демократическа партия, която доминираше в сръбската политика между свалянето на Милошевич и възхода на Вучич.

За Джила има подозрения, че е използвал времето, през което е бил на власт, за да подпомогне собствените си бизнес интереси.

Борко Стефанович, чийто побой задвижи вълната от протести, също е бивш член на Демократическата партия и е главният преговарящ по сделката от 2008-а за продаване на държавната нефтена компания НИС на руската "Газпром".

Сделката предизвика недоволство заради това, че компанията беше продадена на цена, равняваща се на една пета от пазарната й стойност по това време. Правителството на Вучич започна разследване по случая през 2014-а.

Така е малко цинично някой, който е свързван със заграбването на държавни активи, днес да ръководи партия, която се определя като "левица". За Борко Стефанович и неговите някогашни колеги от Демократическата партия остава част от вината за сегашната политическа ситуация в страната, защото техните управленски провали отблъскват електората в ръцете и го запращат право в ръцете на партията на Вучич.

Имайки предвид това, не трябва да е изненадващо, че сръбските избиратели не изглеждат очаровани от алтернативите.

Това е залегнало в сърцевината на политическите сътресения в Сърбия: не, че Вучич и партията му са масово харесвани, но за разлика от опозицията те все още не са изчерпали политическия си капитал. Докато това не се промени, протестиращите ще имат затруднения в опитите си да постигнат масова мобилизация като онази, която свали Милошевич от власт през 2000 г.

В момента никой не може да предложи радикално различна визия за страната. "Съюз за Сърбия" публикува политическа програма от 30 точки, но две трети от тях са просто слогани от по едно изречение.

В ляво няма сръбски Джеръми Корбин или Бърни Сандърс, който убедително да се зарече да трансформира политиката в страната. Центристите могат да обещаят по-свободни медии и по-малко политическо насилие, но за повечето хора това са дребни промени в статуквото. Така основният им аргумент остава "ние не сме Вучич".

Нито един кандидат не може да предложи по-висок жизнен стандарт, защото проблемите на Сърбия са отпреди сегашното правителство – застаряващо население, източване на мозъци, бедност, корупция, стагнираща и изостанала икономика.

Съседите на страната, дори тези в ЕС като Хърватска и България, са изправени пред сходни предизвикателства. Това ще остане непроменено дори Вучич да бъде свален от власт и повечето избиратели са наясно с това.

Доминацията на президента над политическия живот в Сърбия също разсейва хората от по-дълбокия проблем в политическата система на страната. Сръбските политици често сменят партии. От местните избори през 2016-а до момента е имало най-малко 500 такива случаи, като около 45 процента от "дезертиралите" са се прехвърлили в Сръбската прогресивна партия на Вучич.

По-малките парти – като Социалистическата партия на Сърбия, играят решаваща роля при коалиционни преговори, а това позволява на политиците им да останат във властта.

Ивича Дачич, настоящият външен министър, е пример за това: той е основна фигура в социалистическата партия от началото на 90-те и дори получава прякора "Малкия Слоба" заради това, че е приближен до Слободан Милошевич.

Преди да получи сегашната си позиция, той е бил както вътрешен министър, така и министър-председател. Дачич не е някакъв изолиран случай: Зорана Михайлович, Мая Гойкович и Александър Вулин са само три от водещите фигури в правителството със сходни резюмета. Така във всяко ново правителство има останки от предходното и изглежда нищо не може да промени това.

Дори Вучич да се оттегли, много от неговите хора в някаква степен ще останат във властта, и ще продължат постарому.

Точно заради това на всякакви приказки за "балканска пролет" трябва да се гледа със сериозна доза недоверие. Няма панацея, която да сложи край на проблемите на Сърбия, а смислената и дългосрочна промяна може да бъде постигната само с основен ремонт на сръбските институции и политическа култура.

Отстраняването на Вучич от властта може да е първата стъпка към постигането на тази цел, но е възможно предизвикателствата, които може да произлязат от това, да са много по-сериозни. Протестиращите трябва да имат това на ум.

В противен случай тази поредна вълна от демонстрации няма да е нищо повече от лек топъл бриз в дългия следюгославски студ в Сърбия.