Откриването на Годината на европейската култура със столица Пловдив е все още активно коментирано в медиите и социалните мрежи. Аз ще се присъединя към тях с твърдението, че онова, което видях по телевизията, показа колко Пловдив е провинциален град, дълбока провинция, в който интелигенцията му (подобно интелигенцията на другите градове, а и изобщо на цялата българска творческа интелигенция) се е свила унизена и смазана, невярваща в собстевните си сили и не осъзнаваща ролята, която е длъжна да играе в обществените процеси. Бях смутен от показаното, от неговата пошлост, мегаломания и провинциална комплексираност, от празните текстове, които студентите рецитираха, от наподобяванията на народно изкуството, което танцьорите и музикантите се бяха нагърбили, за да оправдаят участието си.
Често казано, досрамя ме.
Аз живея във Варна, която също бе кандидат за европейска столица на културата. Но не успя да стане! Казах си онази вечер: „Добре че варненските амбиции не бяха удовлетворени, защото щеше да се види колко по-дълбока провинция и по-немощна е тя от Пловдив“.
Самото откриването бе демонстрация на състоянието на българската култура, на необратимия упадък, който преживява, на слугинажа, на който е подложена. И на убогостта на българската държава, която се управлява просташки и от хора, които нито четат, нито слушат музика, нито ги интересува изкуството. Те всичко измерват с парите, които „дават за култура“. И се хвалят, че помагат на културата. По-добре щеше обаче вместо да й „помагат“, да й пречат, да я мачкат и гонят – тогава тя би изградила в себе си някакви съпротивителни сили и вероятно щеше да дава отпор на убогите си държавници.
Но аз искам специално да наблегна на нещо, за което изобщо не става дума в коментарите и критиките по повод откриването.
Девизът на Пловдив като европейска столица на културата е „Заедно!“. Но какво означава за българската столица на културата това „заедно“? Девизът означавал да бъдем заедно в многообразието, да се обединят всички цветове (какви ли пък цветове и то толкова различни има в Пловдов, в България и дори в Европа, не ми е ясно. Пък не казаха дали става дума за цвят на кожата или на нещо друго) и народи. Но забележете: те не са нации, а етносите, живеещи в Пловдив. А може би и в България – това не го разбрах. На техните езици бе произнесена думата „заедно“.
Според организаторите и автори на програмата разнообразието на една култура – било национална, било градска, е в културите на различните етноси, населяващи града и държавата. Именно на етносите, а не на стиловете, проблематиката, поколенията. Т. е. националната култура е механично съчетание от етническите. Но нима етническите общности в Пловдив, а и в България като цяло, са носители на толкова силна самобитност, че са извън националната култура и само поради факта, че населяват нашата държава, стават част от националната култура. И толкова подчертано й оказват влияние и определят в някаква стапен посоката и начина й на развитие? Така им се иска на неолибералите, постмодернистите и соросоидите да бъде. Затова и поощряват именно това „многообразие“, което, ако все пак го има, е несъществено, незабележимо и дори фалшиво.
Аз обръщам внимание на този факт, защото на церемонията в Пловдив той бе провъзгласен като основополагащ принцип, официално санкциониран от присъствието на вицепрезидента на Републиката, от председателя на Народното събрание и от министъра на култура. Очевидно се налага друго разбиране на националната култура, което може да е в духа на т. нар. „европейски ценности“, но е в крещящо противоречие с националните традиции и идеали. А и е дълбоко невярно, порочно и опасно. Държавата заявява, че подкрепя или поне не отрича един принцип, който разрушава националната култура, опорочава я и води към гибел. И все заради тази „толерантност“, „европейскост“ и „модерност“.
Надявам се, че ще се намерят и други хора, които да заявят своята позиция и открито се противопоставят на подобни разбирания за „заедно“, „общност“ и култура.
И дано го направят, преди да е станало късно!
