Ценни ли са Царските имоти?

Спомняте ли си 6 април 2001 г. - деня, в който Царят произнесе прословутата реч за 800-те дни от моравата в парка "Врана"?

Кой ли можеше да предположи тогава, че Симеон Сакскобургготски ще бъде обявен за неправомерен владелец на бащиния си дом? Кой би си помислил, че наследникът на последния български цар ще заведе имотно дело срещу родината си пред Съда в Страсбург? Кой си спомня, че на въпроса дали има имуществени претенции към България Симеон отговаряше:

 

"Как? Не! Към собствената си страна? Не! От мене това няма да се види. Независимо от обстоятелства, обстановки, становища или положения. Категорично не!".

 

Кой можеше да прогнозира, че делата срещу Сакскобургготски ще се водят от 3 правителства, начело на които стои бившият му бодигард Бойко Борисов? А че едно цяло ново поколение българи ще се роди, ще отрасне и ще навърши пълнолетие, преди въпросът за дворците и горите на Симеон да бъде решен?

Драмата около собствеността на т.нар. царски имоти е кутия на Пандора, която не може да бъде затворена вече 20 години и която създава сериозно политическо напрежение за всяко следващо правителство.

Сакскобургготски (81 г.) протестира срещу "неприятното и унизително преследване в края на живота му" по делата за имотите и предупреждава, че е "грозно да го принудят към второ изгнание в една демократична България". Мобилизирани са и повечето бивши министри от кабинета на НДСВ, които имат план да привлекат подкрепа от дипломати и чуждестранни лица за оказване на натиск върху правителството за приключване на спора.

На пръв поглед изглежда, че протестът му има право.

Царските имоти са конфискувани скоро след извършването на държавния преврат от 9 септември 1944, две години след разстрела на регентите, сред които - принц Кирил. Конфискацията става в момент, в който засегнатите наследници вече са напуснали България и нямат възможност да защитят правата си - това са 40-годишната вдовица на цар Борис III царица Йоанна и непълнолетните й деца Симеон (на 10 г.) и Мария-Луиза (на 14 г.).

Обществено известен факт е, че дворецът "Врана" е бил личната резиденция на царското семейство, строен по време на Фердинанд. Това е родният дом на престолонаследника. Там е бил препогребан и цар Борис III, преди вторият му гроб да бъде осквернен, а параклисът - унищожен през първите години на комунистическата власт.

От 2001 г. Симеон Сакскобургготски живее в по-малката вила в комплекса, в чийто основен ремонт и реконструкция влага над 1 милион лева. Стопанисваните дотогава от Столична община имоти във "Врана" са в тежко състояние: с пробити и съборени покриви, паднали греди, изгнила подова конструкция между етажите, наводнен сутерен, с изпочупени витрини и гипсови корнизи, прекъсната ел.инсталация, хлебарки, въшки и влага в мазето (по описание на свидетели по делото).

Това е състоянието, в което държавата и общината са допуснали да изпадне един национален паметник на културата на входа на София. Неадекватната политика и небрежност към историческото наследство явно не се дължат само на липсата на средства, доколкото продължават да се мултиплицират и до днес (пр. състоянието на Царските конюшни).

 

Царското семейство преди изгнанието от България

 

Главният проблем е в това, че бившият премиер така и не успява да докаже пред съда по безспорен начин, с писмени доказателства, че имоти като "Врана" са купувани със собствени средства на баща му или дядо му. Не успява и да докаже, че царете са ги придобивали по давност през десетилетията на "явно, спокойно и необезпокоявано владение". Съдът признава само собствеността на Интендантството на цивилната листа на Н.В. Царя на българите, а то според тълкувателно решение на ВКС е държавна, а не частна институция.

Добре - казват защитниците на Сакскобургготски - но ако имотите на Фердинанд и Борис са били поначало държавна собственост, защо през 1947 г. се приема нарочен закон за одържавяването им?

И защо към него е прикрепен опис, в който се прави разлика между "изцяло държавни имоти", "смесена собственост" и "изцяло лични имоти на царското семейство"?

Отговорът се крие в контекста на времето - монархията току-що е отменена с (фалшифициран) референдум, голяма част от стария политически, военен и културен елит е ликвидиран, изселен, арестуван или следен, но страхът на "народната власт" от реванш не е отминал. Така се стига до приемането на Закона за обявяване държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДСИС). Това не е нищо повече от политически акт, мотивиран от опита на ОФ и БКП да прекъснат всички потенциални възможности за връщане на престолонаследника. Списъкът на трите групи имоти, макар и одобрен от Народното събрание, не е легитимен документ за доказване на собственост.

През 1998 г. КС обяви за противоконституционен ЗОДСИС, като прие единодушно, че конфискацията е нарушила правото на собственост, наложена е принудително, без обезщетение, на базата на произхода и общественото положение на засегнатите.

Актът на КС обаче действа само занапред - това, което е обявено за държавна собственост, остава държавна собственост.

За да може Симеон Сакскобургготски да получи обратно някои от конфискуваните имоти, трябва да го направи на базата на ново законово основание.

А такова основание липсва в съществуващото законодателство - онзи ЗОДСИС от 1947 г. не е отменен до ден-днешен. Нито едно правителство или парламентарно мнозинство, включително по време на кабинета "Сакскобургготски", не е предложило за гласуване специален реституционен закон за царските имоти.

Защо? Защото не може да се гласува специален закон за конкретно лице, независимо кой е човекът и каква обществена позиция заемат, смятат царските правни съветници.

Затова Сакскобургготски започва да си връща имотите не с единен акт на централната власт, а с множество решения на втория административен ешелон - областни управители или кметове, които по силата на временни служебни задължения се разпореждат с именията.

От 1999 г. насам наследниците на цар Борис III успяват да придобие актове за собственост върху къщата на леля си княгиня Евдокия в София (впоследствие продадена и разрушена), къща в село Баня, комплекса "Саръгьол", именията "Врана", "Бистрица" и "Ситняково", и около 1650 хектара гори в Рила.

Четири от имотите са прехвърлени между 2002-2004 г. с решения на областни управители, назначени от самия Симеон Сакскобургготски в качеството му на министър-председател.

Този сериен етичен конфликт на интереси беше една от причините, довели до трудно поправимите щети върху общественото доверие в Царя, които не са забравени и днес. Закономерно, след разпада на НДСВ няма нито една голяма партия, готова да пожертва собствения си политически рейтинг и да се споразумее със Сакскобургготски извън съда.

През декември 2009 г. парламентът отне безсрочно правото на Симеон и Мария-Луиза да се разпореждат с върнатите имоти до изясняването на собствеността им, а през 2011 г. МРРБ започна да води дела за отмяна на актовете за собственост, които засега царските наследници губят едно след друго. В момента бившият премиер и сестра му водят дело срещу България за нарушени човешки права пред Съда в Страсбург. Процесът все още не е приключил, но какъвто и да е резултатът, той ще има критични политически последици и за двете страни. Победата за всяка от страните ще е пирова.

Изясняването на спора за собствеността на царските имоти по съдебен път е задължително, колкото и неприятно да е за страните. То обаче не е решение на базовия политически въпрос: какво отношение има България към наследството на последния си цар.

Големият проблем на Симеон Сакскобургготски е, че обществен кредит на доверие от преди 6 април 2001 г. беше изчерпан до критично ниски нива след 8-те му години в активната българска политика. Една част от лоялните му симпатизанти се изчерпаха по поколенчески причини, други се отрекоха от него, след като станаха жертва на собствените си политически илюзии, инвестирани на сляпо в НДСВ.

Затова комуникацията му с публиката и призивите за разбиране срещат толкова големи препятствия през 2018. Още по-неуспешни са и агресивните опити на говорителите му да внушат, че Борисов - "онзи, когото Царят направи човек" (по Вл. Каролев) - има морален дълг да спре делата и да подари дворците на някогашния си политически ментор.

И все пак, цялата културна, историческа, архитектурна и обществена ценност на двореца "Врана" произлиза от царското семейство - не от комунистическите ръководители Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков, които се настаняват в него през 40-те години, не от УБО на Държавна сигурност, което го стопанисва до упадъка му в края на тоталитарния режим.

 

 

През последните 18 години "Врана" е постоянният адрес на Симеон Сакскобургготски, тук посреща гостите си, тук се намират последните му връзки към монархическия произход. Владението на двореца (с или без законен нотариален акт) е доста важен елемент за собствения му политически актив, но преди всичко е символ на родовата му идентичност. Няма по-силен мотиватор от този.

Сакскобургготски има всички причини да се съмнява, че който и да е държавен чиновник би вложил същото внимание към детайла, каквото е вложил той във възстановяването на бащиния си дом.

Крайните варианти за изход от ситуацията са два - 1) съдът признава претенциите за частна собственост и принуждава държавата да плати обезщетение за 7-годишния мораториум върху царските имоти, 2) съдът признава всички имоти за държавна собственост и дава право на МРРБ да покани Сакскобургготски да напусне "Врана", след като му възстанови парите за основния ремонт.

Всяка от тези опции е нежелателна за една от двете страни, а и сама по себе си, не е гаранция за защитата на обществения интерес.

Важният въпрос е дали обществото е готово да се грижи като добросъвестен собственик за имотите, останали в наследство от цар Борис III - т.е. готова ли е държавата да отделя по няколко милиона лева на година за ремонт, реставрация и внимателна поддръжка на сградния фонд на бившата монархия, както подобава на исторически паметници от национално значение.

Ако отговорът е положителен, то пожизненият достъп на Симеон Сакскобургготски може да се превърне в добавена стойност - било то срещу символично заплащане или със споразумение за прихващане от сумата, вложена от него за ремонт. Подобно решение ще е силно непопулярно, но заслужава да бъде обмислено, ако съдът признае собствеността на държавата окончателно.

В този случай, би трябвало да бъде въведена пълна забрана за смяна на собствеността, прехвърляне по давност или "заменки" с части от имотите, а инвестициите за поддръжка да се подкрепят с дарителски фондове и приходи от продажба на билети за посетители - така както се прави с повечето стари дворци и аристократични имения в Европа.

От друга страна, ако съвременното поколение реши, че не дължи нищо повече на наследниците на Кобургите и няма полза от поддържането в изряден вид на имуществото на последната монархическа династия, то целият спор за собствеността му е бил загуба на време.

Ако сградите продължат да се рушат, скоро няма да остане смисъл от съществуването им, а конспиративните теории за интерес на "добре облечени бизнесмени" от придобиването на терените може да се окажат по-близки до реалността, отколкото ни се иска.

Станете почитател на Класа