Мизерията в България отдавна се превърна в ежедневие! Заболяването стана общо! Онези, които са свободни от нея, разбира се не го признават - препират съвест. Може да са малко, но овластени. От общата съдба на техния народ ги опазва вечната симбиоза на кастовите общества между ПАРИ И ВЛАСТ - ВЛАСТ И ПАРИ. Отдавна са станали съмнителни, нечистоплътни, грозни, гротескни. За тях няма никакво значение, че България е най-бедната страна в ЕС, че София е най-лошия град за живеене в Европа, че престъпността безчинства, че корупцията ни дави, че пътищата ни бълват смърт, че училищата ни творят функционална неграмотност, че медицината ни работи само срещу пари, че съдът ни е безпомощен пред парите, ходатайството и политическия диктат. За тях няма никакво значение че нацията ни се стопи с над 3 милиона за по-малко от 30 години. Те са под закрилата на ВЛАСТТА и ПАРИТЕ и мизерията не е техен проблем.
В тази ситуация дипломацията ни също мизерства. Живее ден за ден. Работи само ако се наложи. Брои дните до заплата. И чака следващия дипломатически мандат. Не завиждам на младите дипломати. Те не познават истинския смисъл на професията. Тя отрича мизерията – материалната и още повече духовната. Дипломатите също могат да мизерстват. Лишете ги десетина години от актуализация на възнагражденията и мизерията е факт. Лустрирайте ги и мизерията е вече съдба. Назначавайте им „калинки“ за ръководители и мизерията се превръща в професионална обреченост.
Дипломацията на мизерстваща България може да бъде единствено дипломация на нейната собствена мизерия. Професионалният резултат е неизбежно мизерен.
В страната на мизерията всяка есен настъпва с поредните дипломатически вълнения. Задава се годишната разстановка на дипломатическите кадри. За дипломатическите служители идва момента на истината: дали ще заменят хубавите, но безпарични кабинети на „Александър Жендов“ №2, с поовехтелите, поолющени, поочукани, но по-добре заплатени стаи в дипломатическите представителства в чужбина. За тях и техните семейства това е екзистенциален въпрос през целия живот.
И тази година, като всяка друга, посланическият корпус на България се готви за новата разстановка. Разбира се, всеки има право да мисли за своята работа, но трябва да се запита - с какъв багаж в посланическата раница. Въпросът е едновременно и служебен, и персонален. Колко ли членове на посланическия корпус днес могат да дадат смислен отговор без да изпитват заслужен срам.
От десетилетия насам, посланическият статут е сведен до синекура за изхабени политически величия, политолози, социолози, дерматолози, филолози, културолози и други „лози“, които търсят спасение от родната мизерия, но имат нулеви познания в областта на външната политика. Почти всеки съвременен нашенски политик, който в досегашното си битие бърка Намибия с Нубия и Пекин със столицата на Виетнам, има огромни шансове да получи посланическо назначение. Почти всеки бизнесмен на политическа хранилка, който познава офшорните зони, има великолепни шансове да получи указ за назначение в столицата на офшорната зона. Така и тази година. Нова порция от провалени и неудобни политици е насочила есенния си взор и екзистенциален копнеж към българските посолства по света. Хора с изгладени ризи, скъпи костюми, маркови обувки, известни парфюми, но с неизкушени представи и никакви трудови навици в дипломатическата работа, поемат по пътеките на ходатайството и търсят министри, депутати, премиери, президенти. За кариерните дипломати често не остава ред.
На редовния есенен скандал около посланическите назначения тази година, който все повече заприличва на редовния есенен панаир в Пловдив, се чуха наддавания за персонални номинации и желани столици. Писаха се декларации, апели, молби, жалби. Прозвучаха недоволни гласове. И от целия този шум изплува добре спотаяваната истина, че в България се е появила новата посланическа олигархия, професионално неадекватна, незабележима, но несменяема и окопана, абонирана за главните синекурни постове. Възпроизведе се старата, изпитана кастова система, но с нови лица, фамилни имена и партийни зависимости. Гарантирана е новата вълна от дипломатически застой, който струва толкова скъпо на нашия народ. Дипломацията на мизерията уверено се изражда в мизерия на дипломацията.
Разбира се, последното нещо в този екзистенциален спринт на парвенюта и безличия е интересът на държавата. Състезателите и идея нямат какви външно-политически приоритети ще защищават, каква политика ще провеждат – тази на Президента или тази на МВнР, тази на България или тази на съюзниците.
Но всъщност, кой за Бога днес у нас знае каква външна политика ни е необходима, какви интереси прокарва, каква дипломация я провежда. Кой, за Бога, мисли за външната политика като за инструмент за гарантиране на нашата национална сигурност, духовно развитие, икономически просперитет. Кой, за Бога, си въобразява, че от българската външна политика нещо в нашия живот зависи, освен някоя и друга далавера или лична кариера.
След изпитанието на Европейското председателство, дипломацията ни отново загуби курса, посоката, стратегията. Настъпи професионална умора. Системата си взе почивка. Платната са сгънати. На българския „дипломатически пазар“ се е възцарило безветрие. Липсват идеи. Цари оглушителна тишина, нарушавана единствено от неприлично високите гласове за постове и мандати.
Търси се новата равновесна точка между дипломацията на мизерията и мизерия на дипломацията. И така, докато не бъде наложена нова, коренно различна концепция за дипломация. Но от кого?
