За Царя, но не и за монархия

Няма спор, че напоследък държавата ни сякаш наистина се управлява чрез скандали. Един след друг следват шокиращи предимно по-зрялото поколение информации, които захлупват предишни, но в крайна сметка се оказва, че замазват нерегламентирани действия или дори закононарушения. Ако случайно липсват в даден момент, скандал се измисля, за да се отвлече внимание.

Подозрения в тази връзка има, защото време е минало, реакции не е имало, нещо укоряващо, меко казано, започва да тегне върху управници и тогава хоп!, появява се нещо от рода на „държавата срещу Сакскобургготски“. Медиите забравят за резултати на френски лаборатории за т.н. чума по овцете, но дават място на двете адвокатски страни, които години спорят пред българския съд за наследството на Цар Фердинанд и цар Борис ІІІ. Преди това обществото също години бе подгрявано с информации, че г-н Сакскобургготски, а иначе Цар Симеон ІІ, всъщност си е дошъл в родното място, за да си „прибере“ имотите, които десетилетия след 1946г са се ползвали не от народа български, а от някои негови избраници. По темата реституция и царско наследство мненията са толкова разделени у нас, колкото и по всички други съществени за държавността ни въпроси. Тъжното е, че отново е непостижимо трудно да се отсее плявата от зърното и поне за историческото ни наследство и личности като бивши премиери или наследници на короната на Третото българско царство не само няма единство, но прозират и съзнателно подклаждани настроения. Кому е нужно точно в момента скандал, който се очаква да предизвика пререкания, размяна на коренно противоположни становища, реплики с обидни квалификации, които няма как да се получат без изопачаване на истината? Но странното е, че след информациите за решението на българския съд да отнеме в полза на държавата последния имот, Врана, и пререканията на адвокатките на Царя и държавата по една национална ТВ, настана медийно мълчание. Обществото ни изненадващо запази мъдро спокойствие и няма ориентир, че е готово да захапе стръвта, както се казва, , за да се нахъса по навик срещу „поредно посегателство върху държавна собственост“. После само един „случайно“ пуснат по БНТ документален филм, направен по повод 80-тата годишнина на Цар Симеон ІІ /2017г/ и мнение във всекидневник като „Българската корона и бъдещето на България“ дават основание да се мисли, че са предприети опити за омекотяване на позиция. Припомни се, че „не може да се отрече неговата морална и стабилизираща мисия“ като премиер, в чийто мандат сме станали членове на НАТО и ЕС. Но се задава и въпрос „има ли и каква евентуално би могла да бъде ролята на Цар Симеон ІІ в обществения живот на страната?“. Ама каква роля след поредицата от демонизиране, в която отнемането отново на царските имоти в полза на държавата си има свое основно място? Да придружава премиер при посещение в държави, където монархията е не само управляваща, но и играе роля в регионален план и е в съюз с геополитически играчи? Защото Цар Симеон ІІ имал лични връзки със съответния монарх и поддържал отлични отношения години наред? Да се забравя, че единствен от нашите премиери след 10 ноември си постави георгиевска лентичка на ревера, че точно той като премиер подписа за възобновяване на проекта Белене и открито заяви в интервю за западни медии, че „санкциите към Русия носят негативи и за Европа, не само за Москва“ е доста удобно, за да се прокарват тези, че „няма права по документи да притежава имоти в България“. Един вид някой си изтъка платното и е време да ритне кросното т.е. няма повече какво да прави Царят, както всички го наричат, тук. Други пък го обявиха ни повече, ни по-малко за „агент на КГБ“, защото не се присъединил към хора от ругатели / по света и у нас/ към Русия. На въпрос какво мисли за събитията в Македония отговорът е „в Скопие си има управници и те знаят“. Монарсите така се изразяват днес. Който може, да чете между редовете. Има ли общо с политиката, която са водили предците му в името на каузата Македония? Или е зов за независима, суверенна политика? Всеки може да намери онзи отговор, който иска. Но българите и по казуса Цар не намериха начин за помирение. Никой не се реши да обясни защо не пропускат да поканят крал Караджорджевич на всеки държавен празник или събитие в Белград и никой не си позволява да се усъмни, че това застрашава властта на Александър Вучич в Сърбия. Живее си там сръбският крал и скандалите са по съвсем други поводи. Обществото ни като цяло не се замисли защо румънците изпратиха в Букурещ на държавно ниво с всички почести в последния му път крал Михай и Румъния уреди по подходящ начин, без унижения, наследяването на кралските имоти. Същото, което направи и Сърбия. Всички балкански монарси бяха на юбилейните 80 години на г-н Сакскобургготски във Врана и то с титлите и имената си по рождение, а присъствието им сред целия наш елит, който не пропусна празника, правеше впечатление с чисто човешко поведение, облекло и добронамереност. Не само „си подаваха ръка“ като на срещата по време на председателството ни ЕС/Западни Балкани в София, което приехме за наше постижение за региона, но контактуваха с „обикновените гости“, които се осмеляваха да ги заговорят. Днешните времена са различни. Монархиите се приспособяват и кралете дори се женят не само за редови гражданки, но и за поданици от други държави. Споровете монархия/република нямат онази острота, която в миналото е била на живот и смърт.

Факт е, че ставайки премиер на република Царят де-факто прие републиката за система на управление на България и не защото не вярва в силата на държавата-конституционна монархия /и според Търновската конституция/, а защото приема реалността. Сигурно е решил да остане в световната история като единствения цар-премиер, след като не му се позволи да стане цар-президент. И това бе безплатна реклама за страната ни, защото нямаше световна медия, която да не се занимаваше по това време с избирането на Царя за премиер. После на Запад го обявиха за „личност на Европа“ и до днес е чест гост на редица сериозни световни медии. На представянето на автобиографичната му книга из Европа присъстват президенти /последно в Португалия/, премиери и видни представители на съответното общество. Не само монарси. Дори и да не са на власт, те си остават монарси, каквото и да мислят у нас. Разбира се, че не всички са доволни от премиерстването му. Спорни са редица действия на членове на правителството му. Има наследници на живели по време на Третото българска царство, които няма как да приемат водената тогава политика и я олицетворяват с личността на Цар Борис ІІІ. Нормално, разбираемо и приемливо. Лични трагедии не се преживяват лесно. Неприемливо е обаче след толкова години да не се търси начин за помирение. Разединеното ни общество, включително по казуса Цар, живее в състояние, както вече ни се каза, на „съединени в апатията“, а това обрича държавата на забвение. Другото са приказки на политиката „ден за ден“, която обогатява единици за сметка на мнозинството българи. Нима като взима имоти като Врана или „Царска Бистрица“ държавата ще прави изложби, концерти и срещи, с които сега се осмисля ролята им на царски дом? Дали хората, които посещават изградените през последните години като музеи дворци са монархисти? Та тези „дворци“ са като бедни роднини в сравнение с дворците в Румъния, Чехия или Унгария. Да не говорим за Русия, където последният руски император не само е канонизиран за светец, но и делото му се слави не само от църквата. Дори наследниците на болшевиките не реагират негативно. Така се обединява народ и се съхранява историческо наследство. Царят има общо точно с историческото ни наследство и е грехота нещата да се оставят в ръцете на съд, адвокати или да служи за разчистване на сметки заради политики и изказвания. Монархистите явно са шепа хора у нас и то на възраст, която не позволява енергични действия. Тогава кой има сметка от сценарии за дискредитиране на експремиер и Цар? Отново да се търси извън страната? Щом можем да търпим паметник на летци, които са сринали стара София и са причинили смъртта на хиляди мирни граждани на столицата ни по време на Втората световна война, които с нищо не са навредили на великите им държави, тогава защо да се чудим, че днес сами си сриваме личностите с история? Защото България има история, приблизително колкото тази на рода Сакскобургготски. Струва си все пак по-често да прилагаме нашето „три пъти мисли, един път режи“ и да помним елинското „всичко с мярка“. Защото онова с „Единството прави силата“ явно не го умеем. Щом сме го докарали до това да спорим и за царски имоти, които вече имат и друго приложение. Къде е тук монархията? А що се отнася до държавата, всеки й вижда дереджето.

Станете почитател на Класа