Ценностите на унгарския премиер като суверенитет, християнство и патриотизъм намират все повече поклонници в Европа

Преди години публикувах текст озаглавен: „Явлението Орбан или как се печелят избори”. Не съм първият, който характеризира политиката на унгарския премиер като „явление”; като събитие в обществения живот на Евросъюза. Впрочем, и преди убедителната изборна победа на ФИДЕС в 2010 г., в някои страни-членки също се пръкват „явления” като Берлускони, Жан-Мари Льо Пен, Волфганг Шусел, Йорг Хайдер и др., които създават проблеми на Еврокомисията, отклонявайки я от решаването на такива важни въпроси като размера на краставицата и варенето на пърцуца...

От дистанцията на времето ми се струва, че определението „явление” е непълно, не отразява точно същността на процесите; понятието е синоним на „постъпка”, „случка”, „събитие”. А натрупващите се „единични явления” във все повече страни (Австрия, Италия, Вишеградската четворка и др.) навеждат на извод за тенденция, последователност, логична закономерност.

Именно в хода на реалните процеси, ставащи в Евросъюза, Виктор Орбан закономерно се налага като идеен водач на недоволните от диктата на Брюксел. Мигрантската криза, довела до масов битов тероризъм, доказа основателността на неговата протекционистка линия и още повече я популяризира сред европейските лидери. Остракизиран доскоро от политическия елит, „унгарският премиер днес е талисман на европейския десен мейнстрийм”, пише френският седмичник „Политико”; а британският вестник „Файненшъл таймс” го нарече „размирникът на Европа”. Онова, което за брюкселския мейнстрийм превръща унгарският лидер в „размирник”, го прави „талисман”, привлекателен за десетки политици и лидери, които, също като Орбан, ратуват за оцеляване на държавите им, най-вече чрез съхраняване на съверенитета. Именно суверенитетът, християнските ценности и патриотизмът стоят най-вече в основата на идеологията на унгарския премиер.

Като вещ юрист, Орбан умело се ориентира в дебрите на международното право, точно борави с правни понятия и принципи и често обърква системните поддръжници в Брюксел. Така например, съгласно устава на ООН и Декларацията за принципите на международното право, суверенитетът е неотчуждаемо качество на независимата държава; от което следва, че декларацията и уставът представляват надмощно право, стоят над договора за присъединяване към Евросъюза. Държавата-член може да прилага само ония разпоредби на договора, които не противоречат на международното право и на заложените в конституцията й неотменими основни права. Всяко говорене, че с присъединяването към ЕС, държавата отдавала изцяло суверенитета си на Брюксел, са празни брътвежи. Не би могло и да бъде другояче. Да се „отдаде“ или отнеме суверенитет, означава дадената държава да се превърне в колония, а гражданите й – в поданици на метрополията. Иначе казано, ако 28-те страни-членки действително са „отдали“ суверенитета си на Брюксел, те не биха могли повече да бъдат членове на Организацията на обединените нации; а две от тях – Великобритания и Франция, – и на Съвета за сигурност. Защото ООН е организация само на суверенни държави. Моето поколение помни кога в ООН бяха приети десетки държави от Азия и Африка: едва когато се освободиха от бившите си метрополии и станаха суверенни държави!

Още в първия си мандат като премиер (1998-2002) Орбан замисля приемането на нова конституция, която по-пълно да отразя унгарския национален дух. Веднага след внушителната си победа през 2010 г., под негово ръководство се създава комисия, която да състави проект. Очевидно се е работило упорито, а и идеите, разработвани през осемте години в опозиция (2002-2010) са спомогнали проектът да бъде гласуван и да влезе в сила от 2012 г. Богът, короната и семейството са стълбовете, около които е конструиран Законът. Строфата от националният химн „Господ да благослови унгарците“ се превръща в основополагащо политическо послание. Светата корона пък се възприема като приемственост със средновековното величие на унгарското кралство. Още в преамбюла се подчертават принципите на християнството като обединяващи фактори на нацията. Бракът може да бъде само между мъж и жена, изключено е узаконяването на хомосексуалните връзки. Пълнолетните деца са задължени да се грижат за родителите си. Право на глас и гражданство получават и унгарците, живеещи в чужбина. Идеята е всички сънародници да се слеят в едно цяло – в унгарска етническа нация. Иначе казано, националният принцип се поставя над гражданския.

Сега Унгария настоява за ускорено приемане на Сърбия в ЕС, както преди години лобираше за Румъния. Не от любов към сърби и румънци, с които преди век са били яростни противници. Просто, по такъв начин Унгария частично ще ревизира зловещите условия на Версайски диктат. Нека припомним, че победителите „подаряват” на Югославия, Румъния, Чехословакия унгарски земи с около 4 милиона етнически унгарци. Предишната територия (до 1918 г.) от 325 000 кв. км се „редуцира” до 93 000 кв. км. Най-важните промишлени центрове са откъснати от своя суровинен хинтерланд. Унгария губи 61.4% от обработваемата земя, 62.2% от жп мрежа, 64.5% от пътната мрежа, 55.7% от промишленото производство, 83.1% от производството на чугун, 88% от дърводобива, почти цялото производство на мед, сребро и злато. Сто години по-късно, последиците от Версайския диктат продължават да са почва за спорове, раздори и конфликти. Парадоксалното е, че този несправедлив международен акт продължава да съществува в правния мир, въпреки че три от постоянните членовете на Съвета за сигурност на ООН – САЩ, Русия и Китай, не са подписали договорите, стоящи в основата на несправедливата Версайска система.

От 2014 г. Орбан често посещава Тушнадфюрдо (балнеокурортно селище в югоизточната част на Трансилвания, с преобладаващо унгарско население; на румънски – Байле Тушнад). Ежегодно там се провежда фолклорен фестивал, но е и място за политически дискусии. В тазгодишната си реч Орбан даде обстоен отговор защо Унгария отхвърля либералната теория за държавата като свободно сдружение на автономни индивиди. Според него, държавата трябва да е средство за организиране, укрепване и дори за изграждане на националната общност. Този възглед се възприема като "нелиберален", защото поставя общността, а не индивида, като основна политическа единица. Орбан счита, че такава държава може да осигури и съхрани националната самодостатъчност, националния суверенитет, пълната заетост, запазването на културното наследство и най-вече семейството. Пример за многодетно семейство с 5 деца дава самият Орбан. Следват го министърът на финансите Михай Варга – с 4 деца; спикерът на парламента Ласло Кьовер – с 3; министърът на отбраната Ищван Шимичко – с 3; вице-президентът на ФИДЕС Лайош Коша, обвиняван в афера за претакване на 4,3 милиарда евро – с 4 деца.

"Нелиберална държава" означава стриктен държавен контрол във всички области, най-вече в икономиката. Но, подчертава Орбан, важен е не икономическият растеж като такъв, а стабилното икономическо развитие, което води до растеж. Макар да не го казва, Орбан вероятно се стреми към положителното от историческия опит от 60-те години [на ХХ век], когато икономиката на социалистическа Унгария процъфтява и качеството на живот нараства; докато наложеният в началото на прехода либерален икономически модел не само не поражда развитие, а води до колосални загуби и драстично нарастване на неравенството.

Наскоро френското издание „Политико” се опита да сравни общото в „мекия евроскептицизъм, популизъм и национален консерватизъм” у Орбан, с политици и партии, които на пръв поглед са толкова нееднозначни и различни, като британските консерватори от времето на Дейвид Камерън, полската партия „Право и справедливост” на Ярослав Качински, „Форца Италия” на Силвио Берлускони, френския „Национален фронт” на Марин льо Пен; дори с подходите в политиките на Доналд Тръмп, Ердоган и Владимир Путин. Ако нещо наистина свързва тези политически субекти, това е пълното им отрицание към отмиращия глобален неолиберален модел; който, определени сили в САЩ и в ЕС се опитват да удържат. По-сполучливо ми се струва сравнението на Владимир Буковски – дисидент по времето на Съветския съюз: „Европейският парламент днес е копие на Върховния съвет на СССР, Комисията е новото Политбюро, а Гулагът съществува чрез политическата коректност: всяка дисидентска позиция, като унгарската, не се приема...”

Очевидно, обратът към национално ориентирана политика, който се свързва с името на Виктор Орбан, не е „явление”, а закономерен резултат от процесите, които се извършват в Европа и света. „Може да бъде обичан или мразен; но е невъзможно лидерът на централноевропейска държава с 10-милионно население Виктор Орбан да бъде пренебрегван...”, призна наскоро и „Политико”.

Заедно с кохортата способни администратори, като Шандор Пинтер, Петер Сийярто, Михай Варга, Дьорд Матолчи, Тибор Наврачич, Ласло Кьовер, Янош Лазар, Андраш Дончев (който е с български корен) и др., те продължават да отстояват унгарския дух, съхранил се във вековни борби срещу опитите да бъде похитен и разкъсван от европейските сили, присвоили си правото да се разпореждат със съдбините на по-малките народи.