„Не съм съгласен с математиката.
Сумата от нули е страшна величина.“
„От нули е лесно да направиш верига.“
Станислав Йежи Лец: „Невчесани мисли“
Напоследък политическите прогнози не се различават от синоптичните. Силни ветрове и от изток, и от запад, както и гръмотевични бури тресат българската вътрешна политика. И тъй като това не е от вчера или днес, съм си поставил амбицията в този анализ да бъда целенасочено субективен и максимално провокативен. Когато човек е на границата на 70-те, от които 40 години е живял при комунизма, не само че може, но и трябва да се опита, и то публично „да се обърне с гняв и назад, и напред“, но без да губи самоиронията си и чувството си за хумор.
Обичам да казвам, че имам два живота – до 1989 г. и след това. И тук не става дума за словесни клишета, а за фундаменталната разлика да живееш в унизителната несвобода на комунистическата диктатура и да бъдеш свободен гражданин на евроатлантическата цивилизационна общност. Това са наистина два свята и два контрастно различни живота за едно кратко човешко битие.
Във втория си живот вече 30 години обикалям България, като съм се запознавал, беседвал и дискутирал със стотици прекрасни личности, които наистина се опитваха и успяха (поне донякъде) да променят страната ни. Разбира се, през втория си живот съм наблюдавал и огромен брой ужасни, меко казано „странни хора“ (от типа на Таско Ерменков и Волен Сидеров) с фанатичен (болшевишки или по-точно Путинофилски) блясък в очите.
Наслушал съм се на какви ли не „разбирачи“ и пътуващи политически проповедници с манталитет на „магистрални девици“, но най-вече на несменяеми политолози, социолози и синдикални лидери, на арогантни и цинични журналисти, и измислени политикани, мразещи целия свят, но преди всичко демокрацията и свободата на словото.
Когато днес се срещам с различни приятели, заклети седесари от първите години на прехода, обикновено винаги стигаме до убеждението, че политическите ни представи и ценности, както и социално-икономическите ни очаквания се различават коренно от вкиснатото „политическо меню“, което ни сервират днешните политици и медии, опитващи се да ни управляват и поучават.
След 2009 г., когато бе поставено началото на новата политическа ера на Бойко Борисов, живеем вече при четвърти парламент и седмо правителство, три от тях служебни. За огромно съжаление обаче, изразяваните многократно публични намерения на правителствата „Борисов“ 1, 2 и 3 да проведат очакваните с години реформи в страната, поне до сега се оказват твърде далеч от политическите реалности.
Колкото и да сме добронамерени еврооптимисти, мръсно сивият актуален политически пейзаж поставя много въпроси около капацитета и политическата воля на парламентарно представените партии и съответните държавни институции за взимане на национално отговорни решения в най-деликатните за страната ни проблемни области като съдебната система и прокуратурата, сферата на сигурността и борбата с корупцията, образованието и здравеопазването, и къде ли още не…
Да, в днешното 44-то НС има твърде много популисти, отявлени националисти, има социал-комунисти, разюздани русофили и дори болшевики. Има върли защитници на олигархични политически модели и на максимално възможното опекунство на държавата. Има директни носители на контролирания етнически и корпоративен вот. И толкоз. За какви ли реформи можем да мечтаем при подобна парламентарна конфигурация?
Както се оказва на практика, можем само да си спретваме от сутрин до вечер парламентарни скандали и безмислени вотове на недоверие, чиято основна характеристика е вопиющата политическа посредственост. Единственото, което „работи“ наистина безотказно в тази управленска суматоха и то след всички проведени избори, предсрочни, разбира се, това е методичното нарастване на броя на чиновниците в държавната администрация.
Ето един цитат по темата от великолепната статия на Милен Ганев „България изчезва, чиновниците се множат“, който не се нуждае от специален коментар:
„През 2009 г., когато дебютантите на политическата сцена от ГЕРБ поеха властта, чиновническият апарат у нас наброява 116 000 души. Населението на страната по онова време е 7 660 000. След 9 години и водопад от обещания и клетви за свиване на административния апарат, пейзажът изглежда печално – населението е намаляло до 7 001 000, а чиновниците са се увеличили с близо 25 000 и вече наброяват 140 000.“
И по-нататък:
„…Неизменно след избори из сумрачните ведомствени коридори плъзват активисти, дали своя принос за победата. Хора от кол и въже – едни тичали да лепят плакати, други уреждали зали, кебапчета и наливно вино, трети убеждавали с добро, разбира се, населението, кой е правилният му избор. Спонсори, изпаднали от листи клетници, обикновени ятаци, тарикати, калинки, роднини на роднините на роднините.“
Неслучайно все по-често наблюдавам, как много от моите стари съмишленици седесари, се опитват да държат очите и ушите си затворени и да се дистанцират от всичко, което се случва днес в прословутата ни „накокошинена“ държавица „на двамата помпозни генерали“. Много от тях не само са престанали изобщо да си купуват вестници, но дори и избягват да минават покрай „Раковски 134“, където (вече) се кипри табелата на НФСБ на „прословутия“ Валери Симеонов.
Милиони глупости се изговориха и водопади от компромати, завист и невежество се изляха върху СДС през годините, но фактите винаги са по-силни от политическото дърдорене. Затова тук е мястото да припомним, че основно на СДС дължим изграждането на институционалната демокрация, възстановяването на правата, свободите и собствеността на гражданите, функциониращата пазарна икономика и най-вече полагането на основите за евроатлантическата ни интеграция.
Но тъй като СДС бе твърде далеч от клиентелизма, който днес доминира в поведението на всички партийни играчи в 44-то НС, то и активният му политически живот бе сравнително кратък. Ако СДС в предизборен съюз с малки, повечето символични партньори през април 1997 г. спечели 2 223 371 гласа и 137 мандата в парламента, то през май 2013 г. с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%.
В крайна сметка, от СДС останаха само неговите „мравки“, клонинги и мутанти, част от които се събраха в една „символична“ партия с нов председател от 6 юли 2013 г. – небезизвестният Божидар Лукарски. Благодарение на носталгичните сантименти на някои избиратели, това ново (старо) политическо „субектче“ успя да стане част от Реформаторския блок и да вкара в 43-то НС 4-ма народни представители, а самият Лукарски стана министър на икономиката…
За съжаление този „привиден“ успех продължи само до следващите предсрочни избори през март 2017 г. Оказа се, че най-малко при Реформаторския блок можем да говорим за „свято зачатие“ на нов политически субект. Колкото и да се правеха на велики, центробежните сили бяха заложени в кръвта на „реформаторите“ и ролята им на „големия“ обединител на демократичните сили си остана само една илюзия. На тези избори те получиха цифром и словом 3,06% и се сбогуваха с парламентарното си представителство.
Затова няма и нищо странно, че „заклетите“ седесари заобикалят вече и културния дом в „Красно село“, където по традиция се провеждаха заседанията на Националния съвет на СДС. Едва ли има дори и една „стара седесарска муцуна“, която да не е изпитала отвращение към скандалното заседание на „последните“ останки от СДС, проведено точно там на 17. април т.г.
Това не бе заседание, а посредствен псевдополитически цирк, разигран от шепа хора, който ще се запомни с опита за преврат, боя в залата и действията на охранители бабаити, наети от Божидар Лукарски в абсурдното му желание на всяка цена да се коалира точно с национал-популистите на ФНСБ. След всичко това, какво ли можем да очакваме от Отчетно-изборната конференция на СДС, насрочена за 7 юли 2018г.? Единствената добра новина (сега за сега) е свързана с обявената оставка на досегашното ръководство.
Нека да не се учудваме, че много от „старите седесарски муцуни“ почти винаги изключват радиото и телевизията, когато текат вътрешните новини и прегледа на печата и игнорират с особено омерзение сутрешните и вечерните политически „дърдорения“ по различните телевизионни и радио програми, наречени (не знам защо) интервюта, коментари и дебати. Какво ли ново биха могли да научат те от втръсналите на всички ни „велики познавачи на политиката“, които в измислените си роли на експерти, анализатори и модератори отравят допълнително и без това жалкото ни политическо ежедневие.
И този процес на отчуждение от политиката и посредствените ѝ актьори се задълбочава с всеки изминат ден. Особено след възмутителните (от евроатлантическа гледна точка) събития през последните седмици като посещенията на генералите Радев и Борисов при Путин и най-вече след „перверзното“ съвокупление (по любов и сметка) между ГЕРБ, БСП, т.нар. „патрЕоти“ и корпоративната „Воля“ на Марешки около коалицията „Белене“.
Да, демокрацията няма алтернатива! Но къде изчезна доверието към политическите партии и основните институции като парламент, правителство и президент? Никога през вече толкова далечните 1991-92 г., дори и за миг не сме си и помисляли, че повече от десет години след приемането ни в ЕС и НАТО, политическите и административните реалности в държавата ще бъдат толкова разочароващи и отдалечени от европейските стандарти за политическа култура и върховенство на закона.
И то не само на национално, областно и общинско ниво, но и във всички ъгълчета, краища, села и селца на милата ни родина. Къде „потънаха“ принципите и правилата на правовата държава, които не допускат произволна и безконтролна власт нито на държавните институции, нито на други организации или лица? Кой носи отговорността за лекотата и пренебрежението, с които депутати, министри, държавни служители, съдии, прокурори и представители на местната власт си позволяват други „правила“ на публично поведение извън тези на законовия ред?
Това ли очаквахме от европейската интеграция? От една страна, непрекъснато се тупаме по гърдите „мъжки“ как решаваме проблемите с бежанците, как интегрираме „Западните Балкани“, как до няколко месеца ще влезем в еврозоната или най-малкото в нейната чакалня и най-вече как ще решим въпроса с енергийната ни бедност както построим АЕЦ Белене и реализираме проекта за газовия хъб „Балкан“.
А от друга страна продължаваме да затъваме в лавината от нерешени проблеми със здравната каса и финансирането на болниците, с образователната система на всички нива, да не говорим за социалните дейности, за пробойните във функционирането на местните власти, за прословутите обществени поръчки с корупционна закваска, за телефонните измами, битовата престъпност, за агресията по пътища, стадиони, ресторанти и къде ли още не. И всичко това пред „широко затворените очи“ на българската полиция и невинните „благи“ физиономии на вечно вайкащите се управляващи…
Може би ще прозвучи абсурдно, но вместо заключение ще си позволя да задам въпроса: И все пак има ли шанс СДС да остане на политическата сцена след предстоящата на 7 юли национална конференция и избора на ново ръководство? Има, разбира се, и този шанс е свързан основно със затаената надежда за евентуално коалиране с „Демократична България“.
„Запазената марка” СДС не е забравена нито в Европа, нито в България. Кой друг освен седесарите бе в състояние през най-трудните години на прехода да осмисли дълбочината на европейската кауза на България, въпреки финансовите кризи и политическите турболенции. Кой по-добре от тях можеше да разбере философията на евроатлантизма като символ на свободния свят? Днес България като член на ЕС и НАТО има вопиюща нужда от позитивна приемственост и стабилност, която ГЕРБ по никакъв начин не може да осигури.
Ако СДС стане равноправен член на коалицията „Демократична България“ и успее да се обнови и модернизира, ако мотивира нови млади хора да се занимават с политика и разшири личностния си потенциал, няма начин да не бъде потърсен от избирателите, споделящи европейските ценности. А ако се научи и да прави компромиси и успее да допринесе за стабилизирането и укрепването на коалицията, може да стане отново привлекателен. И нека никога не забравяме, че едва ли има демократичен избирател, който да не е гласувал поне веднъж за СДС…
