Толкова си могат

Да имаш любимо заведение е сред най-нормалните неща на света. Дали ще е кварталната кръчма, в която те посрещат местните кибици, дали ще е вървежен бар в центъра, в който не е добре да ходиш преди заплата, или просто някое скришно мазенце, където "пускат" приятели и купонът винаги е "частно парти" -това си е твоята територия.

 

Човек се привързва към тези места, говори с въодушевление за тях и търси причина редовно да се върне.  Въпреки че, нека си го признаем, в действителност любимите ни заведения може да не са нищо особено. Те са просто микс от подхождаща ти атмосфера, добро пиене и готини хора.

 

Но има едно нещо, което разваля за секунди цялата тази идилия – лошото обслужване.

 

С приятелката ми бяхме луди по едно прекрасно кафене в центъра на Пловдив. Всяко отскачане до града под тепетата беше придружено с навиране в мрачните, но шарени етажи на това място. Снимахме се, поръчвахме отново и отново, препоръчвахме го на приятели из Facebook и Instagram...

 

И този уикенд решихме да го посетим. Този път заведохме приятелска двойка, облъчена с историите за нашето любимо място до степен, в която искат или най-накрая да седнат там, или повече никога да не чуват за него.

 

Добрите стари закони на Мърфи обаче ни зашлевиха групово през лицата. Октоподът "лошо обслужване" беше пуснал пипалата си и до тук.

 

Трябваше да заподозрем нещо още в момента, в който с влизането видяхме само нови лица зад и около бара. Лица, на които не беше изписано въодушевление от факта, че имат нещо за вършене.

 

След като с благоволението на персонала разчистихме една табела "RESERVE" - от онези, които се ползват за какво ли не - от знак, че някой го мързи да почисти масата, до гонене на клиенти в случай, че "приятелите или шефът дойдат", седнахме. Последваха 20 минути чакане.

 

Накрая отидохме сами до бара - какво толкова, нали сме си свои. Там заварихме целия персонал в приготовления за това, което се оказа планирана фас-пауза. За нас се падна неудобството, че отлагаме почивката на барман и сервитьорки (изглежда нов групов ритуал за каляване на клиентелата).

 

Повторихме два пъти цялата поръчка, върнахме се на местата си и отново зачакахме. И чудото се случи – 20 минути по-късно и с една-единствена грешка в поръчката!

 

Годни за консумация бяха само нещата, които са били изсипани директно от бутилката. Всичко друго, направата на което е включвала глагола "смесвам", беше тотален вкусов провал.

 

По-добрият вариант е това да е било барманското отмъщение. По-лошият? Толкова да си могат.

 

Странно е как едно-единствено подобно преживяване може да срине добрите ти впечатления. Обслужването и нивото на персонала в крайна сметка се явяват основен фактор за това да си имаме любими места. Всички сме пазарували от някое място, в което ни посрещат като стари приятели, вместо да отидем другаде, където е по-евтино.

 

Истината е, че на много от работещите в тази сфера просто не им дреме. През барманския и сервитьорския занаят годишно минават хиляди млади българи. За някои това е първа работа, за други е поредна, за трети – вечна.

 

Нагласата "това е само временна работа" води до тотална незаинтересованост и в края на краищата до кофти продукт. Губим всички: и клиенти, и собственици, и самият персонал, който може само да си мечтае за добър бакшиш. Мързелът не е нещо, което трябва да се толерира.

 

Това е явление, което го има във всички останали професии. Нали знаете онзи виц "като се знам какъв съм инженер, ме е страх да отида на лекар". Не във всяка от тези професии обаче можеш за ден да отблъснеш десетки хора, които някой преди теб ден след ден се е старал да привлече на своя страна.

 

Вината често е и в собствениците. Когато собственикът на едно заведение залъгва персонала си със заплати на ръба на минималната и се води от принципа "Те ще изкарат от бакшиши", няма как да не губи клиенти. Оправданията за високи наеми и разходи не минават, особено когато мястото почти редовно е пълно с туристи, а цените са над средното за дадения град.

 

Кажи си, че си стиснат и толкова. Може дори да го напишеш в менюто, заедно с два реда извинение за това, което клиентите ще преживеят.

 

В моя случай се стигна дотам, че да се извинявам на разочарованите ни приятели, сякаш аз съм им приготвял кафето. Със сигурност няма да го препоръчам скоро на когото и да е, а не съм сигурен, че дори аз самият бих искал отново да стъпя там.

Станете почитател на Класа