Чета, гледам и не вярвам на очите си.

През изминалото лято видях и усетих нещо, което ме потресе и което в нормалните страни говори за ниска степен на възприемане на нещата, меко казано..

Видях как “патриотизмът” е обрасъл моята страна, медиите, проявите от най-различно естество, книгите, филмите, всичко…

Навсякъде се вееха знамена, свистяха саби, падаха разсечени вражи глави, за предпочитане турски, вееха се и забрадки, и потури, калпаци се удряха в земята…

Най-смешни ми бяха ония абитуриенти, които отидоха на бала си в народни носии, но веднага след като влязоха в луксозния ресторант, ги смениха в тоалетната с модерните си дрешки…

Бях шокиран от тази елементарна показност!

Но когато видях как пишещи се надпреварват да издават романи в луксозни обвивки, но с исторически сюжети, в които винаги побеждава българинът, в които той с лекота сече вражите глави, аз усетих, че нещата вече са доста дълбоки…

Че май за никаква идентичност не става дума.

И ето - фанфарната вечер по повод откриването на Европредседателството …

Подгретите с чаша вино още от една “уникална” шатра пред Народния театър гости така подеха от трибуната “патриотичния” възторг, че …

Няма съмнение - скъпоплатените сътрудници на Туск и Юнкер си бяха добре свършили работата. Те бяха проучили и напипали “пулса” на днешния българин.

Затова и в речите им нямаше и помен от проблем, а само хвалебствия, някои от които и много елементарни, както тези за силата на Борисов.

Единствен Таняни се опита да каже за някои проблеми. И затова той мина незабелязано…

Докато първите двама дръпнаха “патриотичната” струна.

Особено умело я дръпна Труск.

И ревът на българина не закъсня - браво, Туск! Истински мъж, истински лидер…

Какви хвалебствия, какви суперлативи събра полякът.

Защото прочел на български няколко думи.

Защото прочел куплет от известно стихотворение. Но, забележете, без един куплет, който хич не е …”патриотичен”.

Защото прочел, че българите не сме губели битка. Но забрави да продължи, че не сме печелили война…

Защото каза, че сме голяма работа.

Но не каза и думичка за ниските заплати и геноцидните пенсии… И за това, че и в неговата страна ни наричат “бедняците на Европа”…

Защото каза, че Бойко можел да победи всеки тракийски войн, демек и Спартак.

Но забрави да каже, че Бойко вече 10 години е премиер на най-бедната и корумпирана в Европа страна…И не е победил дори и частица от онова, което са победили други премиери за много по-малко време - в Румъния, да речем…

Но не за речта пиша толкова този текст.

А за ужаса, които изпитах, когато четях и слушах суперлативите по адрес на поляка от страна на хора, които аз уважавах до този момент заради техния порив към критичност, тоест порив към свобода.

Изведнъж ги видях в друга светлина.

В светлината на ония, “патриотите”…

И си рекох - заразата е прояла почти всички и всичко е моята страна.
Щом няколко неумели, но “патриотично” поднесени думи могат да взривят и у иначе стойностни хора подобен възторг, значи нещата вече са безнадеждни.

И такива като мен вечни критикари, такива “изменници”, не да нужни на българите, те нямат място в кохортата на плуващата в доволство и “стабилност” българска днешна действителност.

Да, колко малко му е нужно на наивния българин!

Кажи му, че е велик, и останалото няма значение…

Да, няма значение, че майка му и баща му оцеляват с 50-100 евро на месец.

Докато този Туск и тези около него получават и живеят с 300-400 пъти по-голяма заплата…

Да, това няма никакво значение за “патриотите” български.

Които веят знамената. И се тупат в гърдите, че няма други като тях, които да обичат така България! И че тя, моята, твоята, нашата родина, е тяхна, само тяхна!

А всъщност тези жалки тарикати са забравили най-ценното нещо на света - дъха на майчиното мляко…