Христо Карастоянов
Нямам телевизор, но нали Господ ни е дарил с фейсбук, та успях да видя как се точи керван от сподобени да поздравят едного, дето бил доживял до осемдесет. Бивши премиери, сегашни партийни кариеристи, банкери, чат-пат светски лъвове и други по-обикновени престъпници пристъпяха с грейнали лица, а аз се чудех дали в тези мигове на социален оргазъм някой от ощастливените си е спомнял как същият този Симеон (и кака му Хробок) станаха собственици на най-високия връх на Балканския полуостров – Мусала.
Стана много лесно. Поземлената комисия в Самоков каза: „Ми хубаво, нà!” – и им върна(!!!) толкова и толкова декара гори (ама много декари, хиляди!) в Рила. И в тия декари се оказа и Мусала.
Сега, какво стана по-нататък, не помня (май Симеон, в качеството си на величествен премиер на България, прие да му заменят Мусала с други декари, нещо такова), затуй пък отново си спомних една друга история...
Дядото на тогова, към когото търпеливо пристъпваха миналата седмица озарените от поканата щастливци, идва в България гол като пушка. Младежът със странното за нашите земи име Фердинанд Максимилиян Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота е подпоручик от австро-унгарската армия – най-нисшият офицерски чин в която и да било армия. (Столетов, наший генерал, дето ревнал гороломно онова, което е ревнал, става такъв на 25 години: генерал, хем истински.)
Когато през 1887 г. двайсет и шест годишният подпоручик Фердинанд Максимилиян Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота бива назначен за княз, той си няма нищичко. В член 35 от конституцията е постановено, че: „Народното събрание определя за обдържане на княза и неговия двор 600 000 франка на година”.
Колкото – толкоз. Какво е можело да се купи с тия пари, аз, естествено, нямам представа, но не вярвам да са стигнали да се напазарува всичко онова, което в наши дни беше „реституирано”. Плюс което: „Това количество не може да бъде нито уголемено без съгласието на Народното събрание (което е ставало), нито намалено без съизволението на княза (което пък не съм чувал да е ставало)...”.
С една дума повечето от тия „реституирани” днес имоти не са били купувани.
Те са били подарявани от блюдолизци кметове и слагачи общинари. При това не на самия княз, а на интендантството, което си е отделна работа.
Една от градските легенди на Ямбол си е направо доказателство за това нещо.
Значи пристига Особата, дядо му на сегашния юбиляр, в Ямбол, посрещат си го със салтанати хората, банкети, речи, всичко, както си му е редът. Остава да преспи в града. На заранта казва, че много му харесал юрганът, с който го били завили през нощта. Нашите хора гордо обявяват, че щом толкова му е харесал – подаряват му го за спомен от Ямбол.
Да, ама Фердинанд не ще юрган.
Фердинанд иска ни повече, ни по-малко... Ормана.
Страхотно място е Ормана, чудна гора е той. Не съм ловец, но вярвам, като ми казват, че тук било едно от добрите ловни полета на България. Както и да е...
Та си поисква човекът в прав текст ямболии да му подарят Ормана.
Следват напълно сериозни прения по въпроса, а резултатът е, че не му го подаряват!...
Особата се врътва и си тръгва сърдит, и е факт, че и синът му Борис не стъпва в Ямбол. Голяма ще да е била царствената обида, щом и Симеон при първото си идване в България дойде до Ямбол, но стигна само до винпрома, а в града не влезе...
Е, ако тогавашните градски първенци и кметът са му уйдисали на Фердинанд, сега вероятно и Ормана щеше да е притежание на Симеон Сакскобургготски (а един ден и на Симеон-Хасанчо), както за малко не се случи с Мусала.
П. П. А какво е станало с юргана – не знам.
