Анализаторът на ЦРУ е сигурен за това, което е вероятно да се случи в Сирия. Той казва, че "Асад сега играе последния си коз, за да запази режима си на власт". Той смята, че правителството на Асад ще увеличи усилията си, за да докаже, че неговите врагове "са манипулирани от външни лица". Вероятният резултат е разцепление в рамките на управляващия елит на Сирия, водещо до отстраняване на Асад, въпреки че признава, че няма очевидна заместник за него. Аргументите в специален анализ на ЦРУ, озаглавен "Сирия: перспективи за Асад", са разумни и убедителни, макар и самоуверени, че дните на Асад са преброени. Степента на тази самоувереност се подчертава от един поглед към датата на документа, която е 17 март 1980, или преди 35 години, и президентът Асад, чиято непосредствена политическа кончина се прогнозира като по-вероятна, не е Башар Асад, а баща му Хафез Асад, който почина през 2000 г. Анализът беше огласен от ЦРУ в съответствие със закона за свобода на информацията през 2013 г.. Документът на ЦРУ е любопитно четиво, не на последно място защото показва колко много съставни части от сегашната криза в Сирия са налични от десетилетия, но все още не бяха образували взривоопасната смес, която произведе сегашната ужасяваща война. През 1980 г. писалият го предполага, че сирийската политика се върти предимно около сектантските различия между алауитите, мюсюлманската секта, към която принадлежат Асад и управниците на Сирия като цяло, и сунитското мнозинството. Анализът е писан в оптимистичен тон, тъй като прогнозира, че разривът между двете общности може да доведе до свалянето на Асад. ЦРУ определено е искало Асад да падне и е имало някои идеи как това може да бъде постигнато. „Дисциплината в армията може да изчезне пред лицето на широко разпрострели се бунтове", пише в доклада. „Това може да доведе до кървава война между мюсюлмани сунити и алауити. Алауитите, обаче, може да изберат да свалят Асад, преди да се стигне до такава бъркотия, за да запазят позицията си в безопасност". Последното изречение може да е било писано по всяко време от 2011 г. насам, тъй като обобщава това, което САЩ биха искали да се случи в Сирия: те винаги са искали да се отърват от Асад, но не възнамеряват сирийската държава да бъде унищожена или дори отслабена и по този начин да бъде отворена вратата на Ислямска държава (ИД) и „Ал Кайда". Дори супер-силите понякога се учат от историята, така че САЩ и техните западни съюзници днес се надяват да избегнат повторение на катастрофалното разпадане на държавните институции на Ирак през 2003 г., след свалянето на режима на Саддам Хюсеин. Трагично е, че неназованият анализатор на ЦРУ в крайна сметка позна за сектантско гражданската война, на която почти се е надявал, но Асад е все още там и сирийският народ получи най-лошия от всички възможни светове. Шефовете на американското разузнаване са много по-разговорливи днес, отколкото британските им колеги, за бедствените последици от извършените от САЩ чуждестранни интервенции през последните 12 години. И няма друг като генерал Майкъл Флин, наскоро пенсионираният шеф на Агенцията за военно разузнаване, разузнавателната служба на Пентагона, който каза в прав текст в интервю за германското списание Der Spiegel, че войната в Ирак "е огромна грешка. Колкото и брутален да беше Саддам Хюсеин, грешка беше и просто да бъде отстранен. Същото важи и за Муамар Кадафи и за Либия, която сега е провалена държава. Историческият урок е, че влизането в Ирак беше стратегически провал. Историята няма да бъде и не трябва да бъде любезна с това решение." Големите играчи като САЩ могат по-лесно да си позволят да признаят грешки, отколкото тези, като Великобритания, които са по-малки и им липсва увереност за техния статут на велика сила. Но има и цена, която трябва да бъде плащана за премълчаването или отричането на политически, военни и дипломатически грешки в миналото. Ако се признава, че нещо се е объркало за Великобритания в Ирак, във войните в Афганистан, Либия и Сирия, то е само в най-общи линии. Бивш дипломат от Министерството на външните работи каза, че е поразително как през годините след инвазията в Ирак от 2003 г., той не чул "почти никой в Министерството на външните работи да говори за решението за влизане във войната или какво се обърка". Това може да е било така, защото повечето служители в частни разговори се противопоставяха от началото на войната като лоша идея, но не искаха да го кажат публично, дори в офиса. Това е естествен британски личен и институционален инстинкт да бъдат премълчани нещата, но след четири войни, отбелязани от гафове и грешни оценки на британското правителство,е любопитно, че към информацията от разузнавателните служби не се подхожда с по-голям скептицизъм. Скорошен знак за това е Дейвид Камерън, обосноваващ малко вероятното си твърдение, че има 70 000 умерени бойци против Асад в Сирия, като каза, че това число идва от Съвместния комитет за разузнаване, все едно този източник поставя извън съмнение идващата от него информация. Може и да става дума за това, че безкрайното повтаряне на британския успех при разбиване на германските кодове в двете световни войни, в съчетание с филмите за Джеймс Бонд излишно да преувеличават репутацията на британското разузнаване. Чуждестранни политически лидери често са по-подозрителни за това, какво наистина знаят техните разузнавателни служби. Преди началото на войната в Ирак през 20003 г., президентът Жак Ширак каза на посетител, че не вярва, че Саддам има каквито и да е оръжие за масово унищожаване. Посетителят казал: „Г-н президент, хората от собственото ви разузнаване мислят така". На което Ширак отговорил: „Те се въодушевяват един друг". С други думи разузнавателните служби често се превръщат в кантори за пристрастни убеждения, които са далече от действителността. Голямата секретност, с която те се забулват, е полезна, когато отричат отговорност за провал. Тя също така ги прави уязвими, когато правителства или собствените им висши офицери искат да потискат или лекуват политически неудобни съвети. По-рано през годината президентът Барак Обама омаловажи ИД, която вече беше започнала да бележи зрелищен напредък, със сравнението, че била като баскетболен, стремящ се да играе във висшата лига. Скоро след това групировката превзе голяма част от северен Ирак и източна Сирия. Една от причините това да се случи стана ясна тази година, когато 50 анализатори от разузнаването, работещи за Пентагона, подписаха общо протестно писмо. Те казаха, че техните разузнавателни данни, че ИД ства все по-силна, а не по-слаба, както твърдеше Белият дом, са били потискани или преправяни от техните шефове. Това е нормално развитие на нещата. Личните или институционални интереси на ръководителите на разузнавателните агенции или всяка друга правителствена служба рядко се сервират чрез подаването на лоши или противоречиви новини за тези, които взимат решенията за бюджети и промоции. През по-голяма част от времето това е без значение, но днес има, защото залозите за войната в Ирак и Сирия се покачват. Познаването на това, което се случва на място, трябва да носи допълнителни дивиденти. Сериозни сили като Русия и Турция бяха засмукани и инвестираха твърде много от престижа и доверието в тях, за да се оттеглят или да претърпят поражение. Техните жизнени интереси бяха забъркани с неясни, но насилствени местни антагонизми, като тези между подкрепяните от руснаците кюрди и подкрепяните от Турция тюркмени, през чиито земи минават пътищата, които подхранват Алепо. Сирийско-иракският конфликт е станал за XXI век това, което Балканските войни бяха за XX-ти. От гледна точка на експлозивната ярост в международен мащаб 2016г. може да бъде нашата 1914-та. /БГНЕС
------------------------------------------------------------------------
Коментарът на британския журналист Патрик Кокбърн е публикуван във в. „Индипендънт".
