Америка дебатира как да отговори на терористичните атаки в
Париж. За съжаление, както на сегашната политика на президента
Обама, така и на други неотдавнашни предложения им липсва
стратегическа визия за Близкия изток след като "Ислямска
държава", или ИД, бъде разбита. Няма отговори, или пък има само
остарели такива, на основния въпрос: Какво става след "Ислямска
държава"?
Преди сегашните неефективни усилия на Обама да прераснат в
една мощна военна кампания за разгромяването на "Ислямска
държава", ние се нуждаем от ясна представа, споделена с
натовските съюзници и с други, за това какво ще дойде на нейно
място. Изключително важно е този въпрос да бъде решен преди да
се обсъждат каквито и да са оперативни планове. Стратегията не
се изгражда отдолу нагоре. Напротив, тактиката се чертае, след
като сме определили крайните цели.
Днешната реалност е, че Ирак и Сирия във вида, в който ги
знаем, вече не съществуват. "Ислямска държава" създаде една нова
структура на територията на някогашната Османска империя, като
мобилизира сунитската опозиция срещу режима на президента Башар
Асад и срещу доминираното от Иран правителство в Ирак. След
дългогодишни усилия се очертава и един де факто независим
Кюрдистан.
Ако, в този контекст, разгромяването на ИД означава
възстановяването на властта на Асад в Сирия и на иранските
марионетки в Ирак, такъв изход не е нито осъществим, нито желан.
Вместо да се мъчи да възкреси картата от времето след Първата
световна война, Вашингтон трябва да признае новите
геополитически реалности. Най-добрата алтернатива на "Ислямска
държава" в Североизточна Сирия и Западен Ирак е една нова
независима сунитска държава.
Този "Суни-стан" има икономически потенциал като
производител на петрол (разбира се, след преговори с кюрдите) и
може да бъде защитен вал както срещу Асад, така и срещу съюзения
с Иран Багдад. Управниците на арабските страни от Залива, които
досега би трябвало да са проумели риска за собствената си
сигурност от спонсорирането на ислямския екстремизъм, могат да
осигурят значително финансиране. А Турция - да не забравяме, все
още съюзник от НАТО - би се радвала на по-голяма стабилност на
южната си граница, което най-малкото би направило съществуването
на нова държава поносимо.
Функционалната независимост на Кюрдистан още повече
стимулира този подход. Кюрдите най-после се превърнаха в голяма
сила и Багдад и Дамаск трябва да се съобразяват с тях. Те не
могат да бъдат придумани или заставени да предадат контролирани
сега от тях територии на Асад в Сирия или на иракските шиитски
милиции.
Кюрдите все още са изправени пред огромни предизвикателства
и опасно несигурни граници, особено с Турция. Но един независим
Кюрдистан с международно признание може да се окаже от полза за
Америка.
Нека да бъдем наясно, правителството на този нова сунитска
държава още дълги години ще е далече от демокрация от тип
"Джеферсън". Но това е район, в който има малко алтернативи на
военни или полуавторитарни правителства. Сигурността и
стабилността са достатъчно амбициозни цели.
Както направихме в Ирак през 2006 г. с т.нар. "пробуждане на
Анбар" - операцията срещу бунтовниците, която изтласка Ал
Каида от крепостта й в тази (западна) иракска провинция, - ние и
нашите съюзници трябва да овластим авторитетни сунитски лидери,
включително племенни власти, които държат на техните
съществуващи социални структури. Несъмнено, тук се имат предвид
и бивши иракски и сирийски служители от партията БААС, както и
някои лидери от умерената сирийска опозиция. Всички те са за
предпочитане пред ислямските екстремисти.
Арабските монархии, като Саудитска Арабия, трябва не само да
спонсорират тази държава в ранния й етап, но също да гарантират
нейната стабилност и неподатливост на радикални сили. Преди
време можеше и да обявим един йордански "протекторат" в една
американска "сфера на влияние", но засега една нова държава ще
свърши работа.
Това предложение за сунитска държава рязко се отличава от
визията на руско-иранската ос и нейните протежета ("Хизбула",
Асад и подкрепяното от Техеран правителство в Багдад). Тяхната
цел - да възстановят иракското и сирийското управление в
предишните им граници - фундаментално противоречи на интересите
на Америка, на Израел и на приятелските арабски страни.
Следователно всякакви сондажи за американско-руска коалиция
срещу "Ислямска държава" са както нежелателни, така и празни
приказки.
Това, което Москва иска в Сирия, е да има един послушен
режим (с или без Асад) и да запази своята военноморска база в
Тартус, както и новата си ВВС база в Латакия. Техеран иска да
запази господството на алауитите, пълна защита за (своето
протеже) "Хизбула" в Ливан и Сирия.
Що се отнася до Ирак, Русия и Иран искат сунитските
територии да се върнат под контрола на Багдад, което би укрепило
регионалното влияние на Иран. Те вероятно искат същото и за
Кюрдистан, но не разполагат с лостове за влияние там.
Сунитите днес подкрепят ИД по много от същите причини,
заради които някога подкрепяха Ал Каида в Ирак - като защитен
вал срещу желанието да бъдат управлявани от Техеран чрез Багдад.
Казвайки на тези сунити, че ако въстанат срещу срещу ИД в Сирия
и Ирак, за награда ще бъдат върнати в обятията на Асад и
неговата пасмина или на шиитската власт в Багдад, просто ще
засили подкрепата им за джихадистите. Защо тогава те трябва да
минат на другата страна?
Ето защо след разгромяването на ИД Америка трябва да
преследва далечната цел за създаване на нова сунитска държава.
Макар и трудно осъществима в близка перспектива, в течение на
времето тя ще има по-благоприятен ефект върху регионалния ред и
стабилност.
Създаването на алианс срещу ИД под егидата на САЩ вместо
предлаганата от Москва коалиция ще изисква значителни
дипломатически и политически усилия. Ще трябва да бъдат
разположени американски сухопътни сили, което ще създаде чувство
за сплотеност и ръководство. Това е необходимо за разбиването
на ИД дори ако целта е просто да се възстанови статуквото от
преди войната.
Моделът е "пробуждането на Анбар", увеличаването на
американската военна мощ (в Ирак) през 2007 г., както и
кюрдските успехи срещу ИД. Въоръжени, обучени и съветвани от САЩ
местни бойци ще се обединят с арабските и американските
конвенционални сили.
Военната операция не е най-сложната част от тази пост-ИД
визия. Тя ще изисква и трайно американско внимание и ангажиране.
Не можем просто да се дистанцираме от таи ситуация, както
направихме в Ирак през 2011 г.
Новата "Суни-стан" може да не е Швейцария. Това не е
инициатива за демокрация, а политика на "студена сила". Тя
съответства на стратегическата цел за унищожаването на "Ислямска
държава", която споделяме с нашите съюзници и която е
постижима.
БТА
*Джон Болтън е изследовател от Института "Америкън
ентърпрайз" и бивш американски постоянен представител в ООН от
август 2005 до декември 2006 г.
