Преди време си говорехме с една мила приятелка. Говорехме си за това, колко противно е да дължиш. Дългът е противно нещо. И двамата мислехме така. Докато го изричахме обаче, ние изпитвахме детински и сладък страх-трепет. Прималяваше ни в дъното на нашите човешки телца. Там, където ти отмалява при падане от високо. А може би по-точно: там където чувстваш ужасната болка, когато те набиват на кол... Онова детинско чувство, което изпитваш, когато правиш или говориш нещо страшно забранено.
Така де, говорехме си с плаха наслада за това, колко е отвратителен Дългът. И дори имахме оправдание. Защото нали целият фалш и цялата низост на тоталитарния режим непоправимо бяха зацапали бялото бельо на ранната ни младост. Всички тия приказки за Дълга на комсомолеца, леле майко! Имахме основание да мразим Дълга. Защото думата „дълг" беше забита като висулка от дълбоко замръзнала мръсотия право в гръбначните ни стълбове.
Кой ли от двама ни имаше повече основание да мрази Дълга? Мен ме бяха убеждавали и заплашвали, че като мъж и млад юнак съм Длъжен да Умра за Родината! Но пък нея я бяха убеждавали, че е Длъжна да Роди! Да Роди Млади Мъже, Които да Умрат. За Родината! И евентуално – за Партията. Е, в нашата младост Партията вече не вървеше чак толкова, така че дългът да се мре беше само към Родината. Но важното беше да се мре. Дълг.
Когато в крайна сметка се изговорихме докрай тая своя антипатия, ние изведнъж се умълчахме. Всеки си мислеше за нещо свое. Аз си мислех за моята дъщеря. И замисляйки се, гърлото ми се свиваше. И всичките тия бунтовни думи срещу Дълга внезапно ми се струваха доста...нагли, глупаво нахални и безотговорни. Та нима аз не бях длъжен към моята дъщеричка? Та нали тъкмо аз избрах това – тя да е жива?! Да се роди?!
Нали тъкмо аз, като някакъв безцеремонен рибар, я измъкнах от топлите подмоли на небитието, където е уютно и сигурно хубаво – и я хвърлих в живота и в света?! Което ще рече: хвърлих я в страданията и в неудобствата и в проблемите и в болчиците и в болките и в отчаянията и в мимолетните радости и в колебливите щастия! И след като съм го направил така самоуверено и нахално – не съм ли й Ужасно Длъжен?
И няма ли право тя във всеки един миг, докато съм жив, пък и след това, да ми викне: Ей, родителю, не ти ли беше малко неудобно да ме измъкваш от небитието и да ме захвърлиш тук? Такава сладка, хубавичка, нежна и лесно ранима – да ме захвърлиш в тоя свиреп свят?
Сковаваща плетеница от табута и повели от примитивното минало...
Сковаваща плетеница от табута и повели от примитивното минало...
Симетрични причини за болка
А на моята мила приятелка ѝ беше тежко по същия начин, но за нейната майка. Странно противоположни, дори някак симетрични причини за болка имахме. Всъщност, дори не са противоположни. Майка ѝ я беше създала и захвърлила в света (в най-добрия смисъл и с всички великолепни социалистически удобства) по време, когато хората (поне повечето хора) дори не са си и представяли, че имат някаква друга възможност. Били са Длъжни да се размножават, за да има войници за Системата. И мравки, за да строят Мравуняка. Дълг. Нейната майчица е била беззащитна жертва на тая огромна, масово наложена представа, че хората са за това – за да се размножават. Това е техният Дълг.
Знаех, че в същото време моята мила приятелка изпитва чувство за Дълг към майка си. Защото всички ние, здравите и разумните (Боже, наистина ли се имаме за такива!?), имаме чувство за Дълг към жертвите. Към всички жертви, на каквото и да било. Системата понякога е лоша като проказа. А жертвите ѝ ходят насам-натам, слепи и обезобразени. Та моята мила приятелка имаше това чувство на Дълг, срещу което и роптаеше, по още една причина. Защото самата тя нямаше деца.
Когато имаш деца – все едно си се отчел пред Господ и не влачиш кой знае какъв дълг към родителите си. Поне така ти се струва. Поколение след поколение си предаваха един и същ завет: „Не ми връщай нищо! Ще връщаш, давайки на децата си!" Така казваха поколенията родители на своите деца. Но моята мила приятелка нямаше деца.
Продължавахме да си мълчим. Чувствахме се някак засрамени, задето се бяхме опълчили срещу стария Дълг. По едно време моята приятелка се сепна и каза: Предпочитам просто друга дума: Отговорност. Не Дълг. Дългът е нещо, което ти натрапват. Нямаш избор. Дори и не разсъждаваш върху него. Дългът е някаква плетеница от табута и повели от примитивното ни минало. Предпочитам осъзнатата Отговорност.
Свирепо и безкомпромисно длъжен
Така е. Набиха ни го в главата тоя скапан Дълг. Все едно животът е лихвар и ние сме му длъжници. По-добре е да имаме Отговорност, наистина! Изведнъж сякаш ми олекна и в главата ми като някакъв страховит и в същото време очарователен рой влетяха всички онези, на които се чувствах длъжен:
Избор на упованието и закрилата
Избор на упованието и закрилата

Валя, възрастната библиотекарка с трийсетгодишен син с аутизъм - дължах ѝ упование. Иво, четирийсетгодишния алкохолик, който твърдеше, че е спрял пиенето заради мен. Дианчето, двайсет и пет годишната красива жена с шизофрения и огромен талант в поезията, на която дължах борбена помощ - за да успее в литературата. Пламен от Троян, момчето на деветнайсет с дефектен хемоглобин заради проклетата таласемия майор, на когото дължах пари, защото се бях зарекъл да му помагам – да има поне за пътуванията до София за кръвопреливане. Марияна от Приморско великата малка луда хипарка от морския бряг и горите, която хранеше всички кучета на света и спасяваше болни и самотни старци в бараките им – дължах ѝ нови и нови добри и вдъхновяващи стихове, романи и разкази, защото ми беше казала, че ѝ дават сили да продължи да живее.
Стотици, стотици, стотици хора, на които бях Длъжен. Свирепо и безкомпромисно длъжен. Но важното беше, че го правех осъзнато. И аз го бях избрал. Да, на онова Нещо вече ще му викаме Отговорност. Осъзната Отговорност.
Сега са празници. И заради всички тия хора – самотни, тъжни, объзсърчени, отчаяни, объркани, невесели, окаяни, треперещи, пълни със злоба, досада или страх – заради всички тях аз съм длъжен...
Длъжен съм да бъда щастлив.