Спасение или оцеляване? Това е само част от войната в терминологията, когато става въпрос за съдбата на еврейството от периода 1940-1944.

 

Тук споровете са крайни, а позициите на спорещите – непримирими. От една страна се въздига един национален мит за всеобщо усилие за спасение на евреите. Този мит има обаче един съществен недостатък. А именно – не отговаря на въпроса от кого е трябвало евреите да бъдат спасявани? Възникват и допълнителни противоречия, а именно:

 

– Законът за защита на нацията е гласуван още през декември 1940 г., когато България не се е присъединила още към Оста, и практически върху нея не е оказван никакъв натиск. Точно обратното – през септември 1940 чрез официален акт тя придобива от ръцете на нацистка Германия голям териториален подарък, Южна Добруджа с обещание от Берлин по-късно да ѝ бъдат присъдени и други територии, което става през март-април 1941 , малко след влизането на царство България във фашистко-нацистката коалиция.

 

Вестниците съобщават за антиеврейските закони.

 

– Противно на вярването, че германците са настоявали за „прочистване от евреи“ на България, исканията са били по-скоро в обратната посока : правителството на Богдан Филов е инициирало и водило кореспонденцията с фон Рибентроп за план за „прочистване“ (Jüdenrein), като е заплатило съответната цена за тази акция (100 райхсмарки на депортиран евреин, превозване с БДЖ, транспортно организиране на операцията от Министерство на вътрешните работи, Комисарство по еврейските въпроси, БДЖ и Царско туристическо дружество „Балкан“. Тези средства са били придобити от разпродажба на имуществото на евреите, които сами са заплатили по този начин своето унищожение).

 

– В България като страна-съюзник, практически германски войски не е имало (с изключение на онези, преминали през България в посока към Гърция и приети от българското население и власти радушно и приятелски)[1], а след този транзит германското представителство се е свеждало до малобройни наблюдатели и дипломати, както и съветници със специални функции към българските официални власти, например представителят на Гестапо Хофман, или консултантът по депортации, изпратен като консултант-наблюдател от Берлин, фон Данекен.

 

Няма доказателства, че Българската официална политика по отношение на евреите  е била принуда, тя е доброволен синхрон с официалната политика на нацистка Германия, а в някои случаи и дори имитационно изпреварваща, както е случая със Закона за защита на нацията от 1940 г.

 

Още преди ЗЗН България имитира законодателството на нацистка Германия. Така през 1935 г. е гласуван Закон против венерическите болести и за опазване на морала, който инкриминира хомосексуалните, включително със затвор и изпращане на поправителен труд.

 

Българското общество отдавна се е идентифицирало с тезата „Ние спасителите“, а реалните факти приема като нападение срещу сакралния мит за уникалност, който често сиприписват кръгове без никакво отношение към спасението или оцеляването.

 

Именно  те обаче са най-активни през последните години във фабрикуване на субмитология, която понякога създава откровено неверни интерпретации и факти около историята за спасението/оцеляването. Тук ще приведа няколко примера.

 

Ролята на Димитър Пешев

Парадоксално е, че дори Димитър Пешев, иконата на спасението, неговият всепризнат шампион и главен герой, признатият за „праведник“ от държавата Израел още през 1963 г., депутатът-дисидент от управляващото мнозинство на цар Борис III и на Богдан Филов, е в известен смисъл жертва в изкривения разказ за съдбата на евреите.

 

Историографията натрапчиво повтаря историята с неговото писмо от 17 март 1943 г., когато Пешев собственоръчно написва имената на 42 депутати под текст в защита на евреите, изпратен на министър председателя и на председателя на Народното събрание. Доколко тази негова намеса има значение за бурните събития от началото на март, е от голямо съмнение, като се вземат предвид фактите. А именно, че на 4 март са „събрани“ и вече подкарани евреите от Северна Гърция, на 9 март македонските евреи също са прибрани в складовете на Метропол в Скопие, за да потеглят до края на март с три транспорта на БДЖ за Треблинка, а след протести на гражданството в Кюстендил и Пловдив планираната за десети март депортация на осем хиляди евреи е отложена за неопределено време. Защо е било необходимо тогава на Димитър Пешев да пише спешно, алармиращо писмо  на седемнайсети март, ако, както разказва митът за спасението, то вече се е състояло с отложената депортация на десети март(Пешев се застъпва само за евреите в старите граници на царство България)?

 

Отговорът не е сложен в контекста на цялостния ангажимент  на Пешев към българската еврейска общност. Този ангажимент далеч не се изчерпва с неговото писмо, което всъщност доказва, че той ни най-малко не се е заблуждавал в намеренията на българската държава и изобщо не е смятал,  че спасението вече се е състояло. Както и други либерални юристи (например главният прокурор Асен Голюбов, който още през 1933 г. иска присъди за членове на фашистката организация „Родна защита“, по-късно преименувана в Съюз на българските национални легиони, като включва в обвинението и „актове на антисемитизъм“)[2]

 

Димитър Пешев последователно отстоява подобни позиции. Най-напред като министър на правосъдието (1935-1936), а след това и като адвокат. В това си качество той е защитник по делото за клевета  през 1936 г. на влиятелният тютюнопроизводител и финансист от еврейски произход Жак Асеов, собственик на най-голямата българска тютюнева компания „Балкантабак“ срещу собственика на дребния дупнишки вестник „Полет“ Янаки Почеканов.

 

 

 

Насърчаван от група радикални десни антисемити, Почеканов води истинска компроматна война срещу Асеов, не жалейки антисемитски аргументи. На състоялия се шумен процес в съда в Кюстендил Пешев изрично подчертава антисемитският характер на кампанията срещу Асеов, който спечелва делото и осъжда Почеканов. Този процес релефно очертава два лагера: на крайно-десни и леви елементи (Почеканов е комунист), които не се стесняват от антисемитска риторика, и на една либерална прослойка от индустриалци като Атанас Буров и обществени лица, начело на които е Димитър Пешев.

 

Друг ярък епизод е неговото лично противопоставяне през октомври 1942 година на внесения в Народното събрание лично от цар Борис III законопроект против спекулата, извършвана от „чужди елементи“. Димитър Пешев пожелава да участва в съставянето на отговор на тронното слово на царя, чрез който народните представители трябва да утвърдят или отхвърлят този мракобесен закон.

 

В Държавна агенция на архивите е запазен оригинален текст на подготвената от мнозинството подкрепа на царското предложение, върху който на много места Пешев е нанесъл ръкописно своите забележки и поправки. Той изразява твърда позиция, че такъв закон е излишен, тъй като действащото законодателство е предвидило защита от спекулантите, както и не скрива опасението си, че предложеният от царя закон ще бъде директно насочен срещу евреите. Въпреки неговата намеса, законът е успешно гласуван и приет от царското мнозинство и още в началото на ноември 1942 година са извършени първите арести на видни еврейски индустриалци, а само месеци по-късно някои са осъдени на тежки присъди, включително смъртни.

 

Така, поради съществуваща избирателност в историографията, за обществото остава скрита цялостната картина на съпротивата на Димитър Пешев, резултат на негово последователно поведение през десетилетието 1933-1943 срещу въдворяването на фашизма в България. Най-вероятна причина за това е умисълът от една страна да се прикрие ролята на царя в гоненията на евреите, произволно  и необосновано поставян от известни кръгове на върха на пирамидата на спасението, както и от друга Пешев да бъде представян винаги и изключително като антитеза на комунистическия диктат, но никога като либерален опонент на авторитарния, пронацистки режим на правителството на Богдан Филов. 

 

Фактите и тяхната противоположност

До 10 ноември 1989 т. в България съществуваше донякъде приемлив консенсус относно спасението на евреите, като голямата заслуга се приписваше на българския народ. Спорадични опити на комунистическата партия или отделни нейни лидери като например Тодор Живков да си припишат исторически заслуги, не бяха приемани сериозно дори в средите на комунистите, още по-малко извън страната. Показателен е фактът, че в почетната листа на „праведниците“ в Яд Вашем не фигурира нито един комунистически функционер.

 

Този прочит значително се промени след 1989 година и особено след реабилитацията на политици и обществени лица, някои от които съдени за преследванията срещу евреите. Усилията на промонархически кръгове да пренапишат тази част от историята се превърна в цел след политическото завръщане в България на сина на цар Борис III, създаването на негова партия НДСВ, спечелването на изборите през 2001 година и мандатът му на министър – председател, през който цялата държавна машина беше впрегната в изработването в детайли и трайно установяване в обществената представа на тезата за царя-спасител на евреите. Тази теза беше скептично посрещната от международната общност и изцяло отхвърлена от държавата Израел, както и от центровете за изследване на Холокоста. Въпреки това, както правителството и администрацията на Симеон Сакскобургготски, така и неговите политически наследници ГЕРБ продължиха даизработват елементи и „доказателства“ в нейна защита.

По-долу ще приведа някои от тези „доказателства“.

 

 

 Анулираните визи на спасението

Около 2017 година бе лабораторно създадена версията за „спасение чрез визи“, в която се изтъкваше, че около 15000 европейски евреи (според изявление на премиера Бойко Борисов 20000) са били спасени от българското правителство на Богдан Филов като са им били издадени транзитни визи, за да преминат от България за Турция, и от там за Палестина. Този „факт“ бе упоменат не само в публикации по медиите, но бе също така официално цитиран от българския външен министър Захариева и от самия премиер Бойко Борисов.

 

Направена специализирана проверка установи следното: Въпросните визи наистина са били искани чрез Швейцарския червен кръст от Министерството на външните работи и вероизповеданията с министър Шишманов (по списъци, представяни от Еврейската агенция със седалище в Женева). Обстоятелството, че никъде не беше намерена следа обаче от емигрирали с такива визи евреи, нито транспортни документи, че са преминали през България, наложи една обстойна проверка в архивите на швейцарското Министерство на външните работи, където се съхраняват и архивите на Червения кръст от този период.

 

Аз самата взех участие в това изследване (заедно с професор по история от университета в Лозана и със специалист от Дирекцията на архивите в Швейцария). Резултатите от него напълно опровергаха този мит за „спасение чрез визи“. Наистина в периода март 1942 – до средата на 1943 година, след Конференцията във Ванзее за„окончателното решение“, когато в Европа започват депортациите на еврейско население в лагерите в окупирана Полша, Еврейската агенция се опитва със съдействието на Червения кръст да транзитира през България известен брой евреи, повечето малолетни, от Унгария, Хърватия и Румъния. В някои от случаите българското Външно министерство е давало разрешения за транзитно преминаване, които след това систематично е АНУЛИРАЛО без обяснение (най-вероятно след консултации с Берлин).[3]

 

Бяха открити десетки такива анулации, издадени от посолството в Берн или директно от Министерството на външните работи и вероизповеданията. Освен това нашият екип установи, че списъците за визи съдържат едни и същи имена, повторени многократно, т.е. след всеки отказ е правен нов опит. Проверката на тези списъци се оказа несложна, защото те бяха всички от 75 или от 150  имена, като бяха посочени държавите и възрастта на евреите. Цифрата 75 е била избрана не произволно, а поради броя на местата в един вагон на БДЖ, с който евреите е трябвало да бъдат превозвани. [4]В архивите беше намерено едно единствено потвърждение на такъв транспорт. 75 малолетни евреи от Унгария, Румъния и Хърватия, които са преминали транзитно България до турската граница. В протокола за тяхното преминаване е отбелязано, че трима от тях са били задържани от германския патрул на границата, защото са били над шестнайсетгодишни. Те са били незабавно изпратени в Аушвиц, за което има приложен доклад.

 

Тези документи все още не са публикувани в България, поради което легендата за „спасяване свизи“ продължава да се употребява, въпреки че е очевидно несъстоятелна.

 

 

Изселването и трудовите лагери като „спасение“

След провала на първоначалния план на Белев за депортация на 20000 евреи в Полша и съгласието на царя да се освободи от 25 хиляди „нежелателни евреи“ (с икономическо и обществено влияние), правителството на Богдан Филов възлага на Комисарството по еврейските въпроси нова стратегия : безшумно изселване на събраното вече в гета еврейско население от големите градове, разпръскването му в малки населени места, главно в северна България с оглед на логистическа близост до центрове за депортация (като пристанища на Дунава например) и прекъсване по този начин на евентуалната подкрепа за него от родните му места (София, Пловдив, Кюстендил, Дупница и др.) , където еврейското население е силно интегрирано и може да разчита на подкрепа у своите съграждани-българи.

 

 

 

Планът се провежда поетапно и при спазване на пълна секретност. Така софийските евреи са изселени през нощта на 27 май 1942 г. за северна България, като са събрани на гарата в 11 часа вечерта, далеч от любопитни свидетели.

 

В местата за изселване евреите са поставени в ужасни условия, настанени са в къщи и бараки в циганските и турските махали, без право на движение и без никакви средства за живеене и без покъщнина. В тези условия те прекарват до влизането на Червената армия в България, след което започва тяхното хаотично прибиране по родните места, където те заварват жилищата си завзети, а покъщнината – ограбена. Не притежават никакви парични средства, тъй като още през 1941 година банковите им сметки са блокирани и впоследствие конфискувани в полза на Комисарството по еврейските въпроси, а всички пари и ценности също така са иззети.

 

Процесът на възстановяване на техните права и имущества се оказва дълъг и сложен и значително затруднен от новите правила, въведени от комунистическата власт, която не държи особена сметка за преживяното от тях и въвежда нови рестриктивни правила на частната собственост, валидни за цялото българско население. Именно поради  това голямото мнозинство от българското еврейство, при първа възможност се възползва от възможността, предоставена от Еврейската агенция,  да напусне родината си България и да се отправи към старото си отечество Палестина, още преди създаването на държавата Израел, а и веднага провъзгласяване на новата държава.

 

През последните три години се появиха публикации, произхождащи от цитираните вече кръгове за пренаписване на историята на спасението, в които се твърди, че изселването на евреите от родните им места и въдворяването им в гета били  съзнателни мерки на спасение, предприети от властите с цел укриване на евреите. В тези публикации не се дава разяснение обаче от кого е трябвало евреите да бъдат укривани, след като инструментът на тяхното териториално изселване и икономическо съсипване е същото онова Комисарство по еврейските въпроси, което през март 1943 година депортира в Треблинка и Аушвиц 11343 евреи?

 

 С подобни тълкувания са обгрижени през последните години и лагерите за принудителен труд за мъжете евреи, които функционират от май 1942 до 1944 година. През последните години се появиха публикации, книги изложби, които внушават, че тези лагери, през които минават повече от 15 хиляди еврейски мъже на възраст от двайсет до четиресет и пет години, са били места за укриване на евреите, стратегия за спасение, измислена от българските власти и от армията.

 

Тази теза е изложена дори в публикация на Дойче Веле , българска редакция, от 01.07.2012, във вестник „Труд“, както и в специално организирана през 2018 г- изложба в гр. Пловдив, открита, в присъствието на Симеон Сакскобургготски, от бившия вице премиер в правителството на ГЕРБ Валери Симеонов. Тя намира място и в излязлата през 2021 г. книга на бившия военен Димитър Недялков, която, според официално съобщение на МО, е не само спонсорирана и подкрепяно от Министерството, но и вече преведена на английски като пропаганден материал за чужбина.

 

Във всички тези активистки дейности са пренебрегнати елементарни факти, както и отдавна направени изследвания, включително от Яд Вашем[5] .

 

Със закон още от времето на Александър Стамболийски, който въвежда трудовата повинност в армията, еврейските мъже са мобилизирани на военна служба само в групи за трудова повинност и в продължение на две години са били задължени да участват в строителни работи като прокарване на пътища и други. Въпреки този дискриминационен режим, който им отнема равни права в българската армия (те не разполагат с оръжие и не могат да бъдат повишавани в чинове), те са били третирани като части от българската войска (без оръжие) със съответните униформи и с произтичащи от това права и задължения.

 

Любителите на версията за „спасението на евреите от армията“ често използват материали от този режим, продължил до октомври1941 г. (включително снимки, правени при инспекции на Червения кръст и други правозащитни организации в Женева), за да докажат доброто третиране на евреите. След влизането в сила на ЗЗН , на 12 август 1941 г. излиза обаче Министерско постановление номер 53, подписано от всички министри, с което евреите трудоваци се изваждат от състава на Министерство на войната, лишават се от военни униформи и от правото да бъдат командири на работни групи (заменени с български офицери) и се поставят при специални условия. Всички носят отличителен знак под форма на жълта лента и задължителна шестолъчка, настанени са в палаткови лагери в близост до обектите и в пълна изолация от околния свят.

 

Групите се набират от гетата с изселени евреи. Те работят по най-трудните строителни обекти, главно в изграждане на пътища, в услуга на новата амбиция на цар Борис III да създаде голяма стратегическа пътна мрежа в България с цел да я превърна в основен военен център на Балканите. Условията в тези лагери са тежки, както сочат много материали, включително снимкови. Те продължават да функционират до септември 1944 г. Не случайно принудителния труд в тях е признат от Германия наравно с концентрационните лагери в самата Германия, а по настояване на Клеймс конференс и преговори между държавата Израел и Германия, в края на 90-те години на все още живите лагеристите бяха изплатени обезщетения.

 

Обяснимо е пристрастието,  не само в България, но и в други европейски страни, към създаването на митове и легенди около спасението на евреите в Европа по време на Холокоста. То е в голяма степен продиктувано от естествено желание да се утвърдят морални ценности, които да послужат за пример на бъдещите поколения. Такива светли примери съществуват на много места в Европа,безспорно са доказани и в България. Образите и делата на личности като Димитър Пешев, митрополитите Кирил и Стефан, на стотици обикновени българи са достатъчно основание за гордост на българския народ и държава.

 

Фабрикуването обаче на измислени герои, факти и „събития“, което добива през последните две десетилетия, особено след политическото завръщане на Симеон Сакскобургготски в България, силно натрапчив, ревизионистичен  характер, не само създава паралелна и фалшива (фейк) „историческа“ реалност, но и пречи за утвърждаване на делото на истинските герои от времето на една от най-мрачните страници в новата българска история. Именно това утвърждаване е светлият пример за бъдещите поколение, и на него би трябвало да се посветят българските историци, държавници и общественици.

 

По какъвто и начин да бъде разглеждана сложната история на еврейството в царство България през 1941-1944, тя налага един трагичен извод : в онази епоха в България е имало властници, които са желаели унищожението, физическото премахване на всички  евреи и частично са го постигнали. Дали са действали само под чуждо влияние и като банални опортюнисти, следвайки внесена отвън доктрина, е сложен въпрос, върху който си струва да се поразсъждава. Не са успели да завършат демоничното си дело, защото е имало други българи, за които еврейството в България е било неделима част от нейната история, включително от националните и освободителните й борби.

 

Това е втора, не по-малко сложна част от отговора на въпроса кой и защо е спасявал евреите, защо тяхната защита  е  свързана не само с представители на опозицията като Петко Стайнов, Никола Мушанов и други, но и с членове на националистически формации от управляващото мнозинство (Владимир Куртев от ВМРО, Димитър Пешев и други), без в това число да влизат стотици най-обикновени българи, за които изборът е бил неполитически, а чисто морален и етичен? Този именно въпрос дава основание на някои автори да твърдят[6], че българският национализъм от онази епоха, съсредоточен преди всичко върху осъществяването на националния идеал на обединението, териториално и народно, е специфичен и различен от екстремно уродливата форма на националсоциализма.

 

Цитираните  обстоятелства, които показват една доста по-сложна ситуация на спасението и на ролята на спасителите, не са били обаче безпристрастно разглеждани от историци и управляващи пред обществото ни и в известни периоди са били укривани от него. Няколко поколения са били захранвани с лесносмилаеми версии за спасението на евреите, в които, като в исторически комикс, една сложна хроника е представяна като поредица от прости действия, извършени от митични герои. Нищо чудно, че българското общество се чувства национално уязвено при всяка корекция или дори уточнение на факти около спасението, с което са били окичени няколко поколения българи. Такова действие би могло да се сравни с отнемане на олимпийски медал или с болезнено покушение върху национален мит .

 

В България има много „специалисти“ и историци по темата на „спасението“. По-малко са онези, които се занимават с историята на преследванията. Това е понятно : първата тема носи обществен комфорт, докато втората е трудно възприемана. Истината за онези изключително трудни години за еврейското население в България се състои обаче в равновесието между двата сюжета.

 

Някои могат да зададат въпроси от рода на „Необходима ли е тази истина?“ или „Каква е практическата полза от нея?“.

На тях могат да бъдат дадени различни убедителни отговори, включително и евангелският: „Истината ще ни направи свободни“. От предразсъдъци, зависимости и невежество.

 

 

 

Бележки

 

 [1]Реч на Богдан Филов от 11 ноември 1941 г. пред ХХV Народно събрание

 

[2]Асен Голюбов е обвинител по делото на трима члена на „Родна защита“, крайно дясна, антисемитска организация през 30-те години на ХХ век, което през 1932 г. отвличат трима видни евреи с цел малтретиране и искане на откуп. Заловени, те са дадени под съд за бандитизъм и в мотивите на присъдите им, за първи път в българското законодателство, е включено и обвинение в антисемитизъм. (бел.авт.)

 

[3]Приложение 4 , писмо до Адолф Айхман в Берлин за умишлено създаване на пречки при опити за транзитно преминаване през България на евреи.

 

[4]Приложение 5. Списъци на еврейски деца, повторени няколкократно

 

[5]„Лагерите за принудителен труд в България в контекста на Холокоста“, доклад от Ангел Чорапчиев, сътрудник вЯд Вашем, представен на 16 април 2018 г. на Конференция „Скритото лице на спасението“ в СУ (съвместно с Юридическия факултет) и през май същата година в университета в Страсбург (Институт по ебраистика).

 

[6]Емил Казаков, L’Église bulgare, les Juifs bulgares et la question nationale, Hérodote, 2002 /3(N°106)