Самият аз съм алкохолик. Не пия от години. И когато започна пандемията, аз се замислих за разни неща, които едва ли са минавали през главите на други хора.
Да спреш алкохола, особено в България, е такъв подвиг, какъвто в мирно време много рядко може да се извърши. Пък и във военно – убеден съм в това. Защото победата във вътрешна борба, в която се бориш с душаща те примка вътре в самия теб – е хилядократно по-тежка от борбата с кой да е външен враг. Когото виждаш и когото можеш да посочиш с пръст, да идентифицираш и да намразиш. Трудно е да надвиеш част от себе си, при това – по-жилавата част. Да, такъв подвиг рядко се предоставя в жизнения път на човека.

И в думите ми няма и капка ирония. А ако някой сметне, че преувеличавам, за да изтъкна свои лични успехи и качества – не би бил прав. Не пожелавам на никого да преживява такава борба.

Всъщност – пожелавам на всекиго такава борба.

Стига да успее да я доведе до успешен край. Защото твърде, твърде често се умира в тая борба някъде още в началото на пътя.

А и тази борба не прекъсва никога. Но все пак – хубаво е да си герой.

Понякога казвам на мои пациенти, на които помагам в борбата с алкохола, че една от крачките в пътя им е да повярват, да бъдат убедени, че са герои.
Да забравят напълно и да гледат с дълбоко презрение на общоприетото мнение, че алкохоликът е жалък и безволев човек.
Повярвайте (казвам им аз): за разлика от повечето други хора, вие сте слизали в ада. И сте се връщали оттам. Такива неща са направили само двама-трима. Орфей, да речем. Това е потресаващ опит и огромно геройство. Така че – вместо да се срамувате – гордейте се. И нека гордостта ви ви бъде като спасителна греда, за която ще се държите и ще плувате – и в най-тежките и мъртви вълнения, когато всички кораби потъват.

И пандемията почна, а аз се замислих за хилядите душици, които сутрин отиват – треперещи и едва дишащи – до аптеките – за да си купят шишенце спирт. Две шишенца спирт. Този от 70% става идеално. Разрежда се две към едно. Може и със сокче, понякога ти се припива нещо сладичко, защото и ти си бил дете, сок от диня, примерно, каква трагична носталгия… И се пие. Напитката се казва „спиртчок” и не е опасна, та нали спиртът в аптеките е съвсем чист!

Замислих се за тези окаяници: знам, че в България те са хиляди. Знам от аптекарките: „спиртът в малки шишенца веднага изчезва, моля ти се, веднага го изкупуват пияниците” – така казват те и се усмихват, но странно – в техните усмивки го няма това дълбоко презрение, което присъства често в лицата на много от обикновените хора, когато заговорят за „изпадналите от каруцата на Бога“ (в памет на Радичков).

Всъщност познавам не малко от тях. Те, ще каже някой, щом са изпаднали дотам – значи са неспасяеми и твоите приказки за подвига и борбата са съвсем не на място за тях. Те така искат да си живеят, нищо не искат да променят, нищо не искат да преборят и така искат да си пукнат – в своята гнусна пиянска мизерия! Така казва злият „нормален човек”. А аз го питам: само здравият и нормалният ли има право на живот? На щастие? И ако е така – ти, „добри и нормални” човеко – колко си нормален? И дали, ако аз съм по-силен и по-здрав от тебе и имам много повече качества – не мога да кажа: такива като тебе, некадърни и уродливи – нямат право да живеят, право да живеят имат само съвършените, тия, които имат „истински качества”!

Дали всеки, който смята себе си за „нормален и имащ право да живее” не може да си намери майстора – по-нормален и „с повече право да живее” – който да го изхвърли с един замах на бунището? Някой „оберменен”, който да го нарече „унтерменш” и да създаде за него трудови лагери в някои нови Аушвиц и Треблинка?

А като дойде пандемията – спиртът свърши внезапно. И аз си представих сутрешните агонии на хиляди несретници. Които наистина се гърчат („те са си виновни”, ще каже някой студенокръвен фашист, но ние обръщаме ли внимание на приказките на фашистите?) И си представих как питат: а има ли поне салицилов? И аптекарките казват с известна ехидност:.. не бе, не, няма, нали ти казвам – няма аб-со-лютно никакъв спирт!

И старите пиянденца се повлачват към магазина, но пари за цяло шише водка няма, пари отдавна няма за нищо. А абстиненцията е кошмарна, по-болезнена и по-мъчителна е от инфаркт, по-страшна е от инквизиция. Прилича на горене на клада, но е значително по-мъчителна. Защото когато те горят на клада не изпитваш срам и чувство за вина.

Какво са правели в тия дни старите пияници? Колко ли от тях са въздъхнали, махнали са с ръка (те умеят да махват с ръка: веднъж се живее) и са купили дезинфектант? В дезинфектанта има и бутилов алкохол. Това за пиянденцата е познато (някои от тях са били химици или инженери) – та нали бутилов и пропилов алкохол има в „патоките”? Все едно пиеш слаба ракия с патоки… Но може и да се отровиш много лошо. Може. Знае ли човек – Тръмп казва да се пие дезинфектант… Веднъж се живее. А абстиненцията е страшна, по-страшна е от всяка смърт.

И аз си представих всичките тия. И ми беше мъчно за тях. След това си представих и хилядите други българи. Също поставени от съдбата в някакво твърде неизгодно положение, притистани и уязвими, турени на ръба, а и след ръба – бедни, необезпечени, болни от хиляди болести, очакващи някакви подаяния, живеещи с куп болести, живеещи на косъм… Всички те – „ненормални” и лишени от тая доволна стабилност, която „нормалните” са придобили с много труд, но и с много конформизъм, с много компромиси, с много благосклонност от страна на природата. И с много късмет…А тези, които са нямали тази благосклонност от страна на природата и този късмет… лишените от биологична и социална устойчивост и „нормалност”… те? Те? Те… да мрат ли? Така си казвах в тия дни на пандемия…

И ми се обаждаха. Не един и двама. И искаха съвет. Защото не един и двама бяха решили да направят именно тая героична стъпка – да спрат алкохола. При това именно в най-тежките и мрачни дни. В пандемията. И не защото по магазините няма спирт – а защото героичният човешки дух се възражда именно когато е тежко…

И ме питаха: Доктор Терзийски, много съм зле, но не пия вече трети ден – къде да отида на детокс?

И аз знаех, че Системата, тая прехвалена система, която трябваше да опазваме от претоварване, която беше по-важна от всички нас – взети вкупом, тая система, която трябваше да щадим – за да ни се отплати както винаги с безразличие – тя няма да помогне на никого. Тя беше спряла да работи (не защото особено много е работела и преди!).

И аз им казвах: Започваме така: Първо, най-първо, повярвайте – това, което правите е героизъм. Да се опълчиш на цялото обществено мнение, да повярваш, че не си ненормален боклук, а достоен и смел човек… е велико! И когато усетите своя героизъм, достойнството на собствената си воля и свободата, която имате – да избирате – защото достойният човек сам избира дали да живее или да умре – вие вече сте направили първата крачка. Гордейте се от себе си. Защото борещият се е горд човек. Това ще бъде вашият стълб. На него ще се крепите.

И утре ми се обадете за да говорим пак. За следващите стъпки.

Калин Терзийски