Тази тема да ми се махне от главата… Не мога да го гледам повече това… Реплики на премиера по темата с палатковия протест на майките на деца с увреждания и оставката на министър Петков. Те го дразнят, лазят му по нервите, мотаят му се в краката, развалят му кефа, смущават му яденето на фъстъци в самолета.

Той има по-важна работа. Чакат го в Турция и Израел. Някакви конски мухи жужат с тъпите си претенции. Ама нали им е дал с 80 млн повече за социални дейности тази година, к’во искат…

Пълната версия на Борисов за майките на деца с увреждания: “…една госпожа, която говореше по Нова телевизия, тя се смееше и не знаеше какво казва. До вчера щеше да бъде палатков лагер, днес щяха да ги подкрепят още палаткови лагери, ама нямало да ги има палатковите лагери, защото имали с министъра добра комуникация.

Министърът ми каза, че нямат никаква комуникация или поне такава, която да може да реши въпроса.

Оставям го да работи и да седнат да говорят и да направят така, че тази тема да ми се махне от главата. … Той си работи добре, но факт е, че в тази сфера – палатков след палатков лагер. Не мога да го гледам повече това”.

Прав е. Може да унижава и обижда колкото си иска. Ако бяха се вдигнали няколко хиляди да защитят майките, той щеше да се скрие в миша дупка. Но цари тишина. Гробна тишина. Известните подгъзници го анализират по телевизора и славят, сякаш е изрекъл някакви мъдрости. Позор! Единствено в България подобна простащина минава безнаказано. Свинщината ни довърши като нация – това е. Страх и мизерия на духа. Онези в палатките не сте вие. Вашите деца са здрави, проблемът на другите е досада.

Утре вашите здрави дечица ще ги „подхлъзнат“ с марихуана, после с някое хапче и накрая с долнопробен хероин. Или ще срещнат по-силни от тях, които ще им искат нещо. Палитрата на Злото е необятна. Това, че си завирате главите в пясъка, не значи, че Злото ще ви подмине. Ще пищите на умряло, но Той няма да изпрати самолета. Прави го, когато е подходящо за неговия ПР. Дори не сте прах по обувките му. Просто тор в обора на кравата Пенка… Тор не воюва.

Сещам се за Иван Хаджийски… Забравеният. 90 на сто от българите са го „забравили“, ако въобще са го знаели. Та в книгата си „Бит и душевност на нашия народ“ Иван Хаджийски е написал:

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”

“Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност (“това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи”) са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски”

“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”

“Може ли да се живее само от литературен труд, особено като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а четящ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?”

“Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи.”

“Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.

Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.”

Болезнено точно.

Какво се е променило? Ударихме дъното… Но какво ви пука.

П.П.Ти какво право имаш да обвиняваш другите? – ще напише някой в коментарите. Отговарям: Всеки ден воювам с режима. Според силите си. Не е много, но е нещо. И плащам за това.