Новините за състоянието на българското образование са все по-стряскащи. Защо университетите са принудени да предлагат курсове за ограмотяване на новоприети студенти, а броят на професорите и доцентите неудържимо расте?

Николай Цеков потърси мнението на двама експерти.

Средното образование е колабирало. Немалка част от завършващите го не притежават дори елементарни умения да четат и пишат с разбиране. Висшето образование е в процес на неконтролируем упадък и трябва да се реагира още в следващите месеци. За това алармират 12 университетски професори по философия в наскоро обнародвано открито писмо до управляващите по най-острите проблеми на образованието. Философите призовават за „повишаване качеството на обучението и рационализиране структурата на образователната система". И настояват в университетите да влизат само малкото кадърни за тях млади българи, които са решили засега да не напускат родината си.

Д-р Боян Захариев от софийския институт „Отворено общество" потвърждава печалните факти за ширещата се функционална неграмотност сред учениците, завършващи гимназии и техникуми. „Не приемам обаче идеята висшето образование да бъде затворено в някаква абаносова кула, да се огради със защитни изпити и да филтрира сред абитуриентите малкото млади хора, годни да бъдат студенти. Съгласен съм с констатацията, че системата за дотиране на средното и висшето образование „на калпак" – според броя на привлечените за ученици и студенти младежи, върши много поразии, но не приемам предлаганата от 12-те професори „панацея" ", аргументира се експертът.

Авгиевите обори на системата

Той посочва, че въпреки някои промени, на практика качеството на средното образование в България през последните 15 години не е помръднало и на йота. „Страната заема незавидно място сред системите на образование в Европейския съюз не само заради броя на ранно отпадащите от началното и средното образование. България е абсолютен рекордьор по дял на нито учещите, нито работещите младежи на възраст между 16 и 25 години (28 % - б.а.). Ако чрез някакакъв подбор се ограничи възможността на тези хора да учат, това само ще влоши нещата. Най-неприятната констатация е, че българските средношколци по никакъв начин не се вместват в стандартите за знания и умения, изисквани за среднистите според европейската система за учене през целия живот. Според нея, дипломираните абитуриенти трябва не само да могат да четат, пишат и смятат, но и да разбират прочетеното, да правят самостоятелни изводи от научения материал, да умеят да напишат кратко есе или поне автобиография, да успяват да се справят с таблици и диаграми, а също и да разчитат географски карти и други графични пособия", посочва Боян Захариев.

Един от най-сериозните проблеми, според него, е недофинансирането на средното образование. По закон то би трябвало да осигурява еднакви и достатъчно високи равнища на придобити знания и умения сред абитуриентите. Но резултатите от матурите, външното оценяване и изводите на международното изследване „Пиза" говорят точно за обратното, посочва Боян Захариев. "Има училища, в които по-малко от една пета от завършващите някога се явяват на матури, резултатът от които по традиция са ужасно много слаби оценки. Още по-парадоксален е фактът, че значителна част от явяващите се на стандартните тестове за завършващите 7-ми клас ученици не могат да ги издържат. Така те са принудени да напуснат родните си училища и да се запишат в периферни учебни заведения, защото балът им се е оказал по-нисък от необходимия за продължаване на обучението в същото училище. Най-точният синтез на провала на средното образование е наличието на училища, в които всички искат да учат и такива, в които никой не иска да отиде", обобщава експертът.

Според него, неравенството, породено от двата свята на елитните и периферните училища в България, предопределя печалното качество на крайния продукт на средното образование в страната. „Без особено значение от наличието или липсата на диплома, в крайна сметка възпитаниците му попадат в две големи групи – на потенциалните емигранти и на аутсайдерите. А завършилите елитни гимназии и колежи пък формират най-малката група, която родните университети мечтаят да видят сред първокурсниците си. Данните, с които разполагам, ме карат да смятам, че ножицата между знанията и уменията на българските средношколци и на връстниците им в останалите страни в Европейския съюз ще продължава да се разтваря. Защото за разлика от нас, партньорите ни не стоят на едно място", прогнозира изследователят от „Отворено общество".

Академичното роене

Професорът по арабистика Цветан Теофанов от Софийския университет смята, че катастрофалният правопис и извънредно оскъдните средства за изразяване на кандидат-студентите са само част от симптомите на кризата в системата на образование в страната.

„Разпределянето на държавната субсидия по количествени показатели – в зависимост от броя приети студенти – принуждава вузовете да попълват обявените места, като все повече се облекчават критериите за прием. Освен това студентите могат необезпокоявано да продължат да преминават в следващи курсове, влачейки със себе си по четири и повече невзети изпити, което преди беше невъзможно. Като цяло, равнището рязко е спаднало, но причините са много и засягат въобще отношението към образоваността, а тя не се цени особено у нас. Не са достатъчни само законови и процедурни промени. Необходима е много по-дълбока реформа, която би била болезнена и не вярвам, че някой би се заел да я осъществи", посочва проф. Теофанов.

Според него, университетите също имат дял за състоянието на цялата образователната система, тъй като подготвят кадрите за нея. "Атестацията за университетските преподаватели е задължителна– съответно на три и пет години за нехабилитираните и хабилитираните преподаватели. При две последователни незадоволителни оценки би трябвало съответният преподавател да бъде уволнен. Не зная досега да е имало такъв случай. Големият проблем на атестацията е, че тя остава без последствия. Достатъчно е да отговориш на минималните изисквания, за да се „класираш"", свидетелства проф. Теофанов.

Част от проблемите на висшето образование той вижда в започналото преди четири години неконтролируемо роене на така наречените „игнатиевски" професори и доценти. „Вече е доста лесно да се заеме длъжност на професор или доцент. Достатъчно е да привлечеш за процедурата си пет или седем благоразположени хабилитирани лица, които да бъдат избрани за членове на журито по конкурса. Останалото е въпрос на реторика в рецензии и становища. В нашия факултет през последните четири години се хабилитираха 32 професори и доценти от общо 80. Като цяло обаче равнището в моя факултет е много високо и е невъзможно да се прокарват кандидати по конкурса без необходимите качества. Зная, че не навсякъде е така", отбелязва ученият.

Той смята, че проблемът на българското висше не е в многото на брой университети, а в качеството на обучението в тях и в незадоволителните стимули за неговото повишаване. „Титлата „професор" определено девалвира. Сред преподавателите има и хора, които нямат нито една публикация, даже и в България", заключава проф. Теофанов.

DW