Иван Груйкин, адвокат Председател на Гражданска инициатива „Справедливост“ Всички оценки на родната политическа и обществена действителност през последните години неизбежно започват с пробойните в съдебната ни система. “Правосъдие и вътрешен ред” бе най-често споменаваната глава в преговорния процес за присъединяването ни към Европейския съюз (ЕС), заради която до последния момент висеше опасността от налагане на унизителна предпазна клауза. Качеството на законите е под всякаква критика Състоянието на родното правосъдие не е единственият повод страната ни да е на последното място в оценките за новите страни - членки на ЕС. Приемането на нови закони става мудно, под натиск, при очевидно нежелание на мнозинството от българските народни представители да свършат най-важното, за което са избрани. Качеството на законите и останалите актове на Народното събрание е под всякаква критика и често налага промяната им още преди да са влезли в сила. Моралният авторитет на институцията е изключително ерозирал и от безотговорни действия като гласуване с чужди карти, системно отсъствие от пленарната зала при приемане на важни закони, откровено пазарене и безогледна търговия при прокарването на много от решенията. Показателен пример е изборът на членовете на Инспектората на съдебната власт в края на миналата година. Принципността и отговорността в действията на депутатите е изключение, противоречието между думи и дела, претенции и резултати – правило. Никакво чувство за мисия, за историческа отговорност, за национална перспектива. Правителството затвърждава общото впечатление за неадекватност, лутайки се между квотното облагодетелстване от властта и външния натиск за бързи и решителни управленски решения. Основната грижа на всеки от коалиционните партньори е да “осребри” максимално участието си във властта по системата 8-5-3. Перманентно избухващите караници за поредното апетитно място в нова управленска структура кротко затихват, след като всеки получи своето. Чиновническо бездушие и престъпна безотговорност При това положение безсилието на държавата при първия снеговалеж за годината като че ли бе предизвестено. Вместо бързи и решителни действия за разчистване и обезопасяване на пътищата отново виждаме познатото прехвърляне на отговорността другаде и оправданията за недостиг на средства. Вместо загриженост за обикновения гражданин и чувство за дълг – чиновническо бездушие и престъпна безотговорност. Вместо извинения и оставки – нагли съвети за въздържане от пътуване и назидателно описание на характеристиките на зимата като сезон. Министърът на държавната политика при бедствия и аварии дори не прекрати луксозната си почивка, а министър–председателят може и да е бил настоятелно помолен да се въздържа от изказвания, за да не се “изтърве” за пореден път, както при простодушното признание за собственото му безсилие след възстановяването на поста на незаменимия български управленец Делян Пеевски. Лъжата и безпринципността се утвърдиха като стандарт в българския политически живот и управлението на държавата. На този фон арогантността, цинизмът и гафовете на министрите Петков, Чакъров, Кабил, Масларова, Етем и компания са поредната демонстрация на управленски манталитет, нареждащ ни далеч след страните, заслужаващи оценките демократични и цивилизовани. Със сигурност - след Хондурас, чийто външен министър съвсем скоро подаде оставка след арестуването му от полицията поради шофиране в нетрезво състояние. Трайна деморализация и безперспективност Обществото отдавна не реагира на непоследователните обяснения на председателя на Народното събрание за това как заплатите и многобройните платени разходи на народните представители нямат връзка със заплатите на учителите например. Или че парите за подновяване на автомобилния парк с нови мерцедеси са от реализирани икономии през годината. Или на поредната информация за “ударно” закупуване на автомобили за последното (не за дълго) ново звено в министерството на Емел Етем, ефикасността на което за защита от бедствия и аварии е обратно пропорционална на отпуснатите му средства. Никой вече не си спомня какво стана с прословутите апартаменти, закупени на смешни цени от членове на кабинета “Сакскобургготски” преди години. Ерозията на авторитета на законодателната, изпълнителната и съдебната власт е в основата на усещането за липса на смисъл и посока, характерно за обществото ни като цяло. При тази характеристика на основните играчи на политическата и управленската сцена надали очакванията за по-различна физиономия на Висшия съдебен съвет (ВСС) като орган, ръководещ съдебната система в България, биха могли да бъдат реалистични. Това донякъде е предопределено и от начина на конституиране на този орган и определящата роля на Народното събрание в това отношение. Тъжното е, че ВСС демонстрира същите управленски навици и рефлекси както законодателната и изпълнителната власт. В това отношение скандалните решения за гласуване на възнагражденията на членовете на съвета и за получаване на спорните двадесет работни заплати за излизане от съдебната система изглеждат абсолютно логични и не толкова фрапиращи. Но въпреки всичко съдебната власт трябва да бъде последната преграда срещу нарушенията и беззаконието, дори когато те са облечени във власт. Добре е да помислим и по този начин при оценката на обществото и държавата ни днес. Началото на новата парламентарна сесия е подходящо време за това.