УЛИЧНАТА ДИКТАТУРА В ЕДНО ДЕЙСТВИЕ

“Пловдивчани! Братя българи! След пролятата кръв на 10 срещу 11 януари в София вече няма връщане назад. Тази кръв е достатъчна, за да напишем хиляди “кървави писма”, които ще изпратим в цяла България, за да вдигнем народа на въстание.“
Руслан Йорданов “Пловдивчани! Братя българи! След пролятата кръв на 10 срещу 11 януари в София вече няма връщане назад. Тази кръв е достатъчна, за да напишем хиляди “кървави писма”, които ще изпратим в цяла България, за да вдигнем народа на въстание.“ Площадната реч на кмета на район „Южен“ в Града под тепетата и член на ВМРО Александър Долев бе характерна за зимата на 1997 г., когато мнозина усетиха как въздухът трепери. Според едни масовите вълнения отпреди 11 години бяха последният случай, когато улицата непосредствено е диктувала дневния ред на политиката. Според други народът бил подмамен да участва в тв революция, режисирана от олигарси и чужди посолства. Едва ли някой ще забрави обаче обсаденият от жива верига парламент, разпръснатите из улиците барикади и младежките шествия. Студенти в карнавални костюми, интелигенти и бизнесмени, опозиционни активисти, лекари с престилки и миньори с кирки се почувстваха извикани на сцената, за да завъртят колелото на историята. Близо месец Софийският университет действаше като революционен щаб на КПСС (Координационния преподавателско-студентски съвет). Изпълнените с хора заради стачкуващия транспорт улици тананикаха песничката на Васко Кръпката „Когато падне БКП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен“. Или напяваха популярните хитове на „Каналето“ - „Седем-осем и ще си паднала“ и „Пътнико Виден, пътнико off“. Протестът напомняше и на ритуал по прогонване на червените духове – маскен бал и „Кой не скача, е червен!“ Нещо като продължение на 10 ноември, в което главната роля е иззета от Политбюро и предадена на тълпата, която скандира “Няма да работим за червените“. Романтиката е в спомените Народното недоволство изкипя насред икономическото свлачище, в което бе попадна страната – фалит на кухи банки, хиперинфлация и хлебна криза. Насреща си протестиращите имаха раздирана от вътрешни противоречия бивша комунистическа партия с изгубена самоличност. Кормилото на изпълнителната власт бе в ръцете на премиер с инстинкт на камикадзе. В интерес на истината Жан Виденов към 10 януари бе подал оставка като министър-председател, а и бе наследен на лидерското място на БСП от Георги Първанов. „Ние изгонихме червените с мирни граждански протести. В отговор БСП беше готова да хвърли армията и да вкара България в нещо безпрецедентно - смазване на мирните граждански протести чрез военна сила“, спомня си един от студентските лидери и настоящ общински съветник от СДС–Борислав Бориславов. Може би след още 11 години Бориславов ще има възможност да украси спомените и с разкази за сражения с полицейски и армейски части. Макар и безкръвна (като изключим боя над Филип Димитров и Мартин Заимов в нощта след подпалването на парламента) при Десетоянуарската революция не липсваха и икони. В очите на седесарите вдигналият два пръста Иван Костов, пременен в кожена тужурка, със синя лента на челото, не отстъпваше по нищо на Че, захапал пура, с барета на главата. Сливането на управлявани и управляващи блестящо беше импровизирано от кмета на Дупница Панчо Панайотов, който изнесе бюрото си на улицата и близо месец кметуваше на магистралите. Легендарният градоначалник така и не успя да осъществи програмата си максимум по превръщането на Дупница в „зона, свободна от комунизъм“. 11 години по-късно на участниците в революцията им е трудно да кажат изпълнила ли е предназначението си. Мръзналите през 1997 г. по площадите хора така и не излязоха, за да свалят някой следващ кабинет. Протестите от тогава насам никога пък не са успявали да завихрят енергията на най-активната част от населението – младежите и студентите. Бити и небити Единствените по-забележими демонстрации бяха антивоенните през 1999 г. по време на Косовската криза и периодичните стачки на големи съсловия като учителите и лекарите. 10 януари се превърна в рубикон за политическата класа. И потвърди верността на древната източна поговорка „В победата се крият семената на пораженията“. Трамплинът на народната любов изстреля Иван Костов начело на изпълнителната власт с 2, 22 милиона гласа, дадени за ОДС на парламентарния вот. Костов и президентът Петър Стоянов спечелиха изборите с голямо мнозинство и 4 години имаха за опозиция притаилата се в ъгъла гузна левица. Управлението на ОДС изведе страната в евроатлантическа орбита и либерализира икономиката, но с цената на повяхване на мечтите. На последните местни избори за двете сини партии - СДС и ДСБ, гласуваха едва 60 хиляди души. От другата страна на барикадата Георги Първанов започна лидерския си път, когато прозорците на централата на „Позитано“ 20 бяха натрошени от павета. Връщането на мандата за съставяне на правителство начело с Николай Добрев на 4 февруари позволи БСП да избегне на косъм катастрофата и да съхрани твърдото си ядро. Двамата се превърнаха и в олицетворение на дългия партиен завой от Изток на Запад. В хармония с пословицата “За един бит, двама небити дават“ тръгналият от политическото дъно Георги Първанов успя да спечели два президентски избора. И да превърне БСП от държан в изолатора комунистически динозавър в европейска социалдемократическа партия. Превратностите около главните действащи лица показват, че българската политика е нещо средно между виенско колело и цирк. На пехливанските борби в родните села е имало обичай преди началото на схватката глашатаят да се обръща към двамата съперници с думите: „Борци, този, който падне долу, да не се обижда. Този, който е отгоре, да не се възгордява. Тоя свят на никого не е принадлежал и на вас няма да е.“

Станете почитател на Класа