В годините на демокрацията у нас – наглед парадоксално – беззаконието се превърна в правило. У нас другото лице на беззаконието е безнаказаността. Ние сме земята на невинните!

- Професор Семов, има много дискусии за това каква е сега и каква ще е в бъдеще цената на ковид-кризата в психологическо, емоционално и ценностно измерение. Какъв е Вашият отговор? Смятате ли, че тази криза може да бъде възможност за преосмисляне на ценностите ни, за тяхната промяна или подмяна? Как се отразяват на децата и младите хора ограниченията и наложените промени във връзка с ковид-кризата?

- На първо време – да. Хората видимо се промениха – станаха по-човечни, по-готови да помагат, по чувствителни към чуждата драма. Но всъщност нищо съществено не се е променило към добро… Вижте с какъв хъс връхлетя тълпата в моловете в първия ден, като се отвориха… Вижте качеството на публичния разговор за големите проблеми… 

И не само у нас, навсякъде е така – страх и безразсъдство едновременно. Но у нас има и вулгарни измерения. Ненапразнувал се народ! Лекарите се прибират вечер с треперещи ръце вкъщи, ние се чудим къде да се скрием, за да гуляем… Чудеса от фантазия – само и само да събереш 50 хаймани в кръчмата, сакън да не остане неотбелязан великият ти рожден ден…

Онзи ден се наложи да вляза в аптека – три продавачки, и трите без маски! Не под носа или на врата – никакви! В аптека! Голяма! Столична! В Европа…

Знаех, че обичаме да си вирим носа – но не очаквах да го виждам винаги над маските…

И не въпросът за маските – пазят ли, не ли. Въпросът е останало ли ни е поне някакво разбиране, че правилата трябва да се спазват…

- Какво смятате, че ще надделее в ковид-кризата на глобално и на чисто цивилизационно равнище – партньорството и сътрудничеството или изолацията и разделянето?

- На първо време – партньорството. Но именно то ще доведе до всеобщи решения. Затова се боя, че в глобален план ни предстои драматична централизация на икономическите процеси и управленските решения. Все повече решения ще се взимат много далеч от хората, навярно нерядко – и за сметка на хората. То вече се вижда – както решенията за ваксините, така и доставките за Берковица или Бутан се определят в Брюксел…

- Коя според Вас е най-пренебрегваната ценност днес? Признаването и установяването на кои ценности може да направи България по-добро място за работа, справедлив живот, инвестиции и просперитет? В едно свое интервю казвате, че гръбнакът на националното оцеляване е духовността. Имаме ли днес ориентири за духовно оцеляване?

- Мисля за несъмнено – най-пренебрегваната ценност у нас е спазването на закона. Това, разбира се, не е ново: нали наши – и уникални в света – са поговорките „Законът е врата в полето…” и „От баща и от държава може да откраднеш”!

В годините на демокрацията у нас – наглед парадоксално – беззаконието се превърна в правило. В естествено състояние. Ние вече го приехме за нормално – защото „така правят всички”. Въпреки че все още далеч не всички правят така. Но безразборното бръщолевене за корупцията я прави все по-масова, защото все повече хора си казват „аз ли ще остана последният балама?”. И се поогледат, пък посегнат…

У нас другото лице на беззаконието е безнаказаността. Ние сме земята на невинните! Колко безобразия, колко несъмнени престъпления – и колко са наказаните?

И това в много голяма степен се дължи на съсипването на духовността… Защото духовно извисеният, просветеният народ не нарушава където и както му падне – и не търпи нарушителите. У нас да нарушиш е бабитлък, тарикатлък, доказателство за умения. Пак заведенията да вземем – в последните дни е висш майсторлък не да извадиш пари да почерпиш, а да уредиш ресторант, където да препикаеш закона… „Уредил съм ресторант” е най-кратката формула на днешната ни неадекватност…

В глобален план мисля, че най-пренебрегваната ценност се оказа истината. Днешната пандемия драматично ясно показа колко лесно се манипулират хората и колко лесно хората вярват на „другата истина”. 

За да се окаже, че „информационното общество” е тежко неинформирано. Морето от информационни източници – официални, частни, алтернативни, жълти или нарочно манипулиращи – всъщност уби сетивата ни за вярното. Което направи още по-лесна и политическата лъжа…

Преди 10-години директорът за Ню Йорк на Агенцията за национална сигурност ми разказа, че по техните анализи над 60 % от целия масив в интернет е „невярно, манипулативно или незаконно съдържание”…

Иначе ми се струва несъмнено: ориентирите за духовно оцеляване са същите – истинската интелигенция и историческите ни личности.

Драмата на България е, че интелигенцията е изрината от обществения живот с багерите, които уж правят пътища. На нейно място упорито се налагат ВИП-ове, чиято единствена значимост е атрактивната им нищожност…

А за историческата памет в българското училище вече място почти не е останало – тя пък е изметена от ветровете на Мунчовска криворазбрана цивилизация, за която някой успя да ни излъже, че изисквала да се откажем от род, родина, памет и идентичност. Думата „Отечество” не само вече не се пише с главна буква – тя не се споменава…

Националната памет е заклеймена като „национализъм” – и „тайно и полека” от учебниците ни изчезнаха няколко века. 

За да се превърнем от нация в развъдник за гастарбайтери – гладни, търпеливи, готови на всичко и приемащи безропотно всичко, забравили минало и втренчени в бъдещето на утрешната надница…

- Обучението винаги е свързано с възпитаване в ценности, включително с личен пример или с подходящи думи. Как се преподават ценности онлайн? В кои най-важни нравствени ценности трябва да се възпитават децата и младите хора сега?

- Възпитават се по същия начин – със усещане за мисия. Ценностите са като кашлицата – имаш ли ги, не можеш да ги скриеш! И българските учители – казвал съм го и другаде – в последната година показаха чудеса в усилията си да изпълняват мисията си! Не съвсем всички – но наистина много. Без служебни компютри, без програми за електронно обучение – сами, с вдъхновение и воля! Често присядам край децата си, докато са в час онлайн – сядам за малко, но се застоявам, защото ми е мило, възхитително и вдъхновяващо да слушам учителите им. Веднъж си позволих дори да се обадя, да благодаря на учителката. Тя ми отговори просто „всеки трябва да си върши работата”.

Ето това са ценности и личен пример!

- Каква според Вас е най-важната роля на учителя днес?

- Да се опази! Да си опази здравето – защото рискът е несъмнен. Да си опази духа – защото го мачкаме отвсякъде, с пренебрежение, недопустимо често с родителски хули, с почти пълна липса на съпричастност.

За да продължи да изпълнява мисията си – вече отдавна не професионална, вече дори не и само духовна – а държаво-охранителна. 

Затова от 15 години повтарям, че образованието и културата трябва да се запишат в Конституцията като стратегически национален приоритет!

Защото ако не разберем колко съдбовно важно е доброто училище за оцеляването и възвисяването на нацията, скоро ще запалим кандилото ù… 

И това ще бъде грях – защото сме народ с изключителни качества! Все още раждаме деца със силни гени, будни, талантливи, жадни за знание и можене. Все още сред децата ни растат личности с нравствеността на Левски, с таланта на Ботев и духовната широта на Каравелов. Но вместо да отглеждаме качествата им, вместо да ги поливаме с образованост и окуражаване, че само трудът и знанията могат да ти донесат успех, ние им тикаме в очите готвачки, плеймейтки и мускулести безсловесници… И модела „едно цяло изречение не може да сглоби – но шест апартамента може!”…

Колко назад върнахме естествения подбор!

- Бихте ли споделили Вашето виждане за ролята на Синдиката на българските учители за развитието на образованието, за духовното израстване на децата, младите хора, и на обществото?

- Споделял съм и друг път – Синдикатът на българските учители постигна несъмнени резултати. Отстоява честта на учителската мисия. И има председател, който излъчва духовност.

И е от малкото живи синдикати. От малкото синдикати с лице!

Защото – ще кажа и това… – ние имаме най-кротките синдикати в демократичния свят. Най-смирените, най-търпеливите, най-мълчаливо съгласните… От монашески орден сякаш извадени – все с наведена глава, все с молитвено сплетени ръце! На други народи синдикатите им са всеки ден на улицата – нашите треперят работниците да не загубят и сегашната мизерия, че без нея ще са още по-зле… Не помня да съм видял улиците около европейските институции в Брюксел без хиляди протестиращи, от цяла Европа. Не помня случай да не съм се потил в задръстване в Атина заради стачка. Не помня и в Париж седмица без някакъв синдикален протест.

У нас – тихо, като в рая!

А истински успелите народи са тези, които умеят да се съпротивляват. Които знаят да работят – но и да искат. Защото съпротивата е двигателят на напредъка, несъгласието – на социалната сила. И нетърпимостта към безобразията – на националното оцеляване.

Търпението на българина не е най-светлата черта в националния му характер, а най-пагубната днес…

А нали именно на нетърпимост ни учеха националните ни герои, докато още ни учеха…

Интерво на Светла Струмина