Според президента Румен Радев преобладаващата част от българския народ, всички онези, които не се побратимиха на площадите под вдигнатия му юмрук, не са почтени

Даваме ли си сметка, че това беше последната новогодишна реч на Президента? Последна преди изборите, разбира се. Ако Корнелия Нинова се запъне и не го подкрепи на изборите, няма ли да ни липсват задушевните му обръщения в празничната нощ? През последните години речта на Президента се превърна в чакано събитие като концерта на Виенските филхармоници и цирковия фестивал в Монте Карло. Толкова чакано, че човек го напира да я коментира. Затова и аз си я пуснах днес да я видя и чуя.

Трябва да признаем, че беше по-кинематографична от друг път. Със средствата на модерните технологии сякаш гигантски дрон ни грабна и ни понесе над жълтите павета, за да ни натика от небесата право в президентството. Звучаха гайди (правилно: всеки проникновен кино творец би илюстрирал появата на г-н Радев с гайда), дронът се понесе по дълъг и несъществуващ в действителност коридор с шпалир от гвардейци, които взеха „за почест“, щом дронът прелетя покрай тях, защото дронът е понесъл всички нас, зрителите, целия народ начело с гайдарите, а на народа и на гайдарите е редно да се отдаде чест.

Ето че в дъното на наглед безкрайния коридор бавно се разтваря тежка двукрила врата и виждаме мъничко човече в далечината, изправено зад катедра. Дронът дава газ, за да се приближим по-бързо, и тогава виждаме, че човечето е Румен Радев. Зад него държавният герб, отляво българско и европейско знаме, а отдясно елхичка. Тази година Президентът е доста по-разчупен. Жестикулира и гримасничи, за да придаде бодрост на посланието си. С цялото си сценично поведение излъчва добре отрепетирана празничност с елементи на оптимизъм, въпреки апокалиптичните картини от предишните му новогодишни обръщения.

Ако бяха само тези картини, изобщо нямаше да си дам труда да коментирам. Отново стана дума за българите, които „посрещат празника самотни и в недоимък, опечалени и обезверени“ и които дадоха израз на отчаянието и безизходицата си с тонове експлозиви от прозорците на просешките си бордеи и покриха небесата с ослепителна китайска заря. Не тази, а друга една констатация привлече вниманието ми. Гръбнакът, червената нишка, тезата в обръщението на Президента бяха думите му: „Братството на почтените хора се роди на площадите“.

Тази на пръв поглед проста формула се състои от два компонента: катафатичен (утвърждаващ) и апофатичен (отричащ). Катафатичният е: „Ако съм бил на площадите, то всички там са ми братя – и Отровното трио, и БОЕЦ, и Манолова (тя може би ми е сестра), и хората с ковчезите, бесилките, винкелите, яйцата, рибите и т.н. От своя страна апофатичният компонент е: „Ако не съм бил с братята на площадите, то не съм почтен“.

Що е то „почтеност“? Хайде да видим какъв според президента Радев аз не съм. Според Оксфордския речник почтеността е „качеството да бъдеш честен и да имаш силни морални принципи“. Ето затова не харесвам Оксфордския речник, защото се мъчи да обясни едно мъгляво понятие с друго, още по-мъгляво, в случая „честен“. Какво означава „честен“? Да кажеш, че почтеността е честност е все едно да кажеш, че густото е готино.

Българският тълковен речник е по-честен (почтен) в безсилието си, защото се опитва да опише почтеността чрез синоними – честност, благородство, лоялност, пристойност, коректност и добросъвестност. Г-н Радев, мисля, че притежавам по мъничко от всички тези качества, защо ме изхвърлихте от числото на почтените?

Виж, втората част на оксфордската дефиниция е по-ценна: „да имаш силни морални принципи“. Вярвам, че под „силен“ трябва да разбираме такъв принцип, който може да се наложи на поведението ни, а да не бъде само лозунг. А пък „морален принцип“ не означава нищо ни повече, ни по-малко от това да разбираме доброто и злото, да правим разлика между тях и винаги да избираме доброто, дори когато този избор е свързан с известни неудобства за нас.

Според президента Румен Радев преобладаващата част от българския народ, всички онези, които не се побратимиха на площадите под вдигнатия му юмрук, не отговарят на това описание ­– не са честни, благородни, лоялни, пристойни, коректни и добросъвестни; не разбират разликата между добро и зло и дори да я разбират, не са склонни да изберат доброто. С една дума не са почтени.

Аз пък мисля, че не е почтено, бидейки временно пребиваващ в сградата на националния обединител, умишлено да култивираш антагонизъм между институциите, воден единствено от тяснопартийна лоялност и амбиция за лична политическа кариера след изтичането на мандата. Не знам какво ще каже Оксфордският речник. Не е почтено да използваш традиционната форма на новогодишно обръщение на Президента, чиято роля временно изпълняваш, за да клъвнеш един единствен човек – омразния министър-председател Бойко Борисов.

Не е почтено, защото ако почтеността е между доброто и злото да избереш доброто, то проповядването на омраза е избор на злото. „Братството на почтените“ не прави така, не занимава нацията с мераците си, не пръска жлъчни констатации, докато Българинът (оня, дето си го знаете) чака с чаша шампанско в ръка и сегиз-тогиз си поглежда часовника.

Пък и не знам защо Радев толкова мрази Борисов, при положение че му е длъжник. Не толкова комунистите, колкото ГЕРБ със своята некадърност му позволиха да спечели (за негово собствено учудване) изборите и да стане президент. Със своите малки и големи провали през годините ГЕРБ позволиха на всякакви персонажи да се окичат с ореола на квазиалтернатива. Такъв персонаж е и Румен Радев, комуто, разбира се, дължим уважението, полагащо се на институцията, в която той все още пребивава.

Но усетил върху себе си това институционално уважение, той не бива да се самозабравя и не бива в официалното си годишно обръщение да намеква, че почтени са само онези българи, които го подкрепят и които споделят омразата му към политическия конкурент.

Ако почтеността е морал, скромност и благоприличие, то с основание можем да допуснем, че повечето почтени хора са извън професионалната политика. Затова не бива да бъдат обиждани, независимо от това за кого са гласували на предишните и за кого възнамеряват да гласуват наесен на следващите президентски избори. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов-Сула, за News.bg