Зорница Латева През ІІІ век пр.Хр. цар Пир се изправя с войската си срещу могъщата Римска империя. В битка на живот и смърт той успява да постави на колене владетелите на тогавашния свят. Триумфът обаче е кървав и горчив и го кара да възкликне: „Още една такави битка и ние сме загубени!“. И наистина след година римляните разбили Пир. Тази история е станала нарицателно за фактически спечелените, но на практика загубени битки. Оттогава тя се повтаря. И не само на бойното поле. Съвсем наскоро и у нас завърши една такава битка с пирова победа - тази на учителите срещу правителството. Всички загубиха от схватката, и то много. „Това беше краят. Никога повече няма да излезем на улицата.“ Чух тези думи от устата на една учителка преди няколко дни. Жената беше огорчена от това, че месец и половина стачка остава без резултат. Беше огорчена от синдикатите, от правителството, от родителите, от себе си. „Как ще се върнем в клас сега!? Как ще погледнем децата!? Как ще вържем двата края!?“ Притесненията й са показателни за това какво спечелиха учителите от стачката – нищо. Простите сметки показват, че загубиха средно по 600 лв., за да си извоюват заплати по 650 лв. от средата на следващата година. Парите обаче не са всичко. За месец бойкот на занятията и шестване по улиците преподавателите успяха да настроят всички срещу себе си. Родителите озверяха при мисълта, че децата им не ходят на училище заради „алчността на даскалите“. „Какво искат тия? Та сега ще взимат повече от мен“, оплакваха се майки и бащи. През това време децата се шляеха по улиците, киснеха в кафетата и вместо да научат кой е Дарвин се запознаха още по-отблизо с творчеството на Азис. Научиха се и как да протестират, та си спретнаха и те митинг. Не знаят за какво, но важното е да крещят „Оставка“. Поражение претърпяха и синдикатите. Платиха висока цена за едноминутната медийна слава. Отново показаха, че не могат и не искат да отстояват правата на учителите. Оплетоха се като патета в кълчища в опитите си да се измъкнат сухи от водата. Всяка седмица излизаха с различна оферта, за да заблудят и учители, и управляващи. Преподавателите обаче ги държаха в шах. Когато го разбраха, синдикатите се опитаха да отстъпят. Направиха го по средата на протеста, но вече беше късно. Сега са обречени на гибел, защото както и да завърши този цирк, учителите повече няма да им се доверят. Сигурният членски внос ще секне и професията синдикалист ще стане икономически неизгодна. Правителството също се оплете. Опита се да спре стачката в самия й зародиш. Заложи реформи срещу пари. Не прецени обаче, че тази стачка не е поредната медийна изява на Янка Такева, а вопъл на отчаяни и притиснати до стената хора. Заблудата накара министрите дълго време да се крият зад маската на разбирането. Късметът обаче им изигра лоша шега и по случайност цялото общество чу „оня разговор“. И в него не думата „седенка“, а глаголът „размотава“ беше важен. Защото той показа истинското им отношение към проблема. Разговорът стана катализатор на събитията. Разгневи още повече учителите и смекчи позицията на управляващите с ударили земята рейтинги. Изведнъж се намериха пари за по-високи заплати. Оказа се, че увеличението от 46% няма да наруши икономическата стабилност, както това от 32%. И въпреки че „алчните“ учители казаха „не“ на офертата, тя ще стане факт. От данъците на същите тези родители и учители. Правителството обаче даде няколко милиона повече, тушира стачката и върна уморените даскали в час. И без прословутото споразумение. Краят уж е щастлив. Защо обаче няма усмивки и радостни викове? Защото вече няма победители, а само победени.