Испания ще проведе избори - за четвърти път в рамките на по-малко от четири години - на 10 ноември. Но има малка вероятност някоя партия да се спечели достатъчно места, за да прекъсне политическата безизходица в страната. Подобна ситуация има и в Израел, където политическите партии все още преговарят за съставяне на правителство, след като изборите през септември не успяха да разчупят патовата ситуация след априлските избори. Така че сега Израел е вероятно да се окаже с три гласувания в рамките на една календарна година, пише Гидиън Рачмън за Financial Times.

Добре дошли в ерата на задънената демокрация! Страните свикват избори, само за да установят, че те не решават нищо. Така те опитват отново, но получават същия неопределен резултат.

Този очертаващ се модел в демократичния свят би трябвало да предизвика безпокойство у британските политици. Премиерът Борис Джонсън свика избори на 12 декември, като се аргументира, че това е единственият начин да се сложи край на годините носене по течението, породено от Brexit. Но има голяма вероятност резултатът да бъде още един парламент без мнозинство, в който нито една партия не е способна да формира стабилно правителство.

Ситуациите в Испания и Израел са екстремни, но не са уникални. Разбиването на германската двупартийна система означаваше, че след последните избори през 2017 г. бяха необходими пет болезнени месеца, за да се сформира управляваща коалиция.

Вярно е, че испанската, израелската и германската системи използват пропорционално представителство, което помага на по-малките партии. Но мажоритарните системи също не са имунизирани срещу демократична безизходица. Гарантирано е само, че президентските избори в САЩ водят до един победител. След това обаче президентът често е възпрепятстван от Конгреса - ситуация, довела през последните десетилетия неколкократно до спиране работата на правителството в Америка.

Ситуацията във всяка държава има своите тънкости и усложнения. Но има и две общи тенденции, които може би водят демокрациите към задънена улица. И двете присъстват във Великобритания. Първата е разбиването на двуполюсния модел. Втората е поляризацията на политиката, с надигането отново на крайнодесните и крайнолевите, и нарастващата очебийност на проблемите на идентичността, които правят компромиса по-труднопостижим.

В Испания дясноцентристката Народна партия и лявоцентристките социалисти доминираха политиката през десетилетията след възстановяването на демокрацията през 1975 г. Но финансовата криза от 2008 г. помогна за разрушаването на двупартийната система, а борбата за независимост на Каталуния разшири разлома. Испания сега има крайнолява партия – Подемос, и крайнодясна - Вокс, както и силни регионални партии.

В Германия дясноцентристките и лявоцентристките партии спечелиха едва 53 на сто от гласовете на последните избори - спад спрямо около 65 на сто на предишните, което от своя страна беше отстъпление от историческите следвоенни норми. Подобна е ситуацията и в Израел. През десетилетията след независимостта израелската политика беше доминирана от Партията на труда и Ликуд, които нямаха големи затруднения при формирането на правителства. Но на последните избори основните десни и леви партии, Ликуд и Синьо-белите, получиха по около една четвърт от гласовете. Те трябва да се погодят с множество миниатюрни партийки, всяка от които със собствени неудовлетворими изисквания.

Важен е не само броят на партиите, но и тяхната природа. Процесът на изграждане на коалиции и формиране на консенсус се затруднява много от политическата радикализация. Възходът на антисистемните партии, за които се смята, че заплашват демокрацията или оцеляването на нацията, стеснява броя на потенциалните управляващи партньори за масовите партии.

В Израел третата по големина партия е Коалицията на израелско-арабските партии, която дори лявоцентристите не смеят да включат в правителството от страх да не компрометират своя ционистки авторитет. Подобна история е в Испания, където нито социалистите, нито народната партия могат да формират коалиция с каталунските сепаратисти.

В Германия, с дългогодишната й традиция за изграждане на коалиции, ситуацията не е толкова тежка. Но сформирането на национално правителство е значително усложнено от факта, че крайнодясната Алтернатива за Германия и крайнолявата Die Linke държат 160 от 709-те места в парламента, като и двете се счита че преминават границите на нормалното.

Опасността за Великобритания е, че някои от условията, които водят до задънена демокрация другаде, вече се появяват в Обединеното кралство.

Вярно е, че на последните общи избори през 2017 г. се наблюдава активизиране в гласуването за двете основни партии, торите и лейбъристите. Но тази тенденция този път вероятно ще бъде нарушена, след като либералдемократите и шотландските националисти са в подем, а и Brexit партията също подяжда консерваторите.

Политиката също така вече не е доминирана от икономическите въпроси. Вместо това въпросите за идентичността, като Brexit или шотландската независимост, излизат на повърхността във Великобритания, като ефектите се наблюдават и на други места.

Социологическите проучвания сочат, че на британците наистина им е дошло до гуша от патовата ситуация в парламента. Ако Джонсън постигне победата на изборите с отчетливо мнозинство, тогава той ще има шанс да осъществи сделката си за Brexit и след това да управлява.

Но ако Обединеното кралство се окаже отново с парламент без мнозинство, Великобритания ще прилича повече на задънените демокрации в Испания и Израел. Вместо да тръгне в новата посока, обещана от Джонсън, когато стана премиер, британската политика може просто да продължи да се върти в колелото на Brexit.

Петър Нейков, редактор Елена Кирилова