След дълги пазарлъци ръководителите на страните-членки съгласуваха компромисните кандидати за ключовите постове в ЕС. Буксуването на процеса на обновяване върхушката на общността изведе на светло явният сблъсък на интереси между държавите основателки и приетите след разширяването. Ябълката на раздора стана кандидатурата на холандския политик Франс Тимерманс за евентуален наследник на Юнкер – председател на висшия орган на изпълнителната власт Европейската комисия. Като представител на европейските социалисти той бе поддържан от водещите Франция, Германия, Испания и Холандия. А намери своя противник в почти цяла Източна Европа, като изключим повратливата позиция на нашия премиер. Всъщност, главното недоволство идваше от факта, че Тимерманс като зам.председател на комисията разследваше нарушенията в тези страни на нормите на европейското законодателство. Най-шумната история беше разобличаването на полските власти, провели реформа на Конституционния съд против правилата на ЕС.
Избраникът на Източна Европа за председател на Еврокомисията бе немският политик Манфред Вебер, представител на дясноцентристката Европейска народна партия. Негов горещ противник бе Емануел Макрон, отстояващ тезата, че след 15-годишно председателстване на дясноцентристки политици, е ред на либералните. Компромисният вариант бе Вебер да оглави Европарламента, но и той се оказа неприемлив. След третия опит за съгласуване Макрон направи забележително признание: „Проточилото се съвещание поставя под удар доверието в европейските ценности и създава негативен образ на ЕС. 28 страни не можем да се договорим. По тази причина аз ще бъда против всяка форма на разширяване. За да стане възможно са необходими дълбоки институционални реформи.“
Аварийно спасявайки реномето си, върхушката на ЕС все пак съгласува своите кандидати – многодетната майка и досегашен министър на отбраната на Германия Урсула фон дер Лайен за председател на Еврокомисията, италианския социалист Давид Мария Сасоли за председател на Европарламента, отстояващия независимостта на Каталуния Жозеп Борел за върховен представител на външната политика на общността. Българските кандидати въобще не бяха удостоени с внимание.
Горещите спорове за ръководните постове усилиха съществуващото рязко противопоставяне между еврооптимисти и евроскептици, широко представени в органите на ЕС. По странен парадокс днес главните евроскептици са от страните на Източна Европа. Първоначалният патос, надпреварата за членство в ЕС, клетвите за вярност към европейските ценности след годините, прекарани в общия европейски дом, рязко преминаха във взаимни подозрения и недоверие. Днес в националните парламенти на страните от „Нова Европа“ печелят влияние националисти и радетели на ролята на държавата в икономиката и политиката, противници на квотите за бежанци, определяни от ЕС.
Специално място в техния дневен ред заемат отношенията с Москва. Ако след разпадането на Съветския съюз те разчитаха, че русофобията ще ускори влизането им в общността, то сега добрите отношения с Русия са начин да изразят своето несъгласие с натрапвания им европейски диктат. Варшава, Прага и Будапеща вече се конкурират за званието „главен евроскептик“. Критикувайки Брюксел, те заявяват своята готовност да предизвикат свой „Екзит“. Икономическа обвързаност все още ги задържа в рамките на една все по-разногласна общност.
Единственото, което сближава позициите на евроскептици и евро оптимисти са растящите опасения от разширяването на ЕС. Но и тук съществуват известни нюанси. Ако стара Европа отпраща претендентите за членство към бюрократични процедури, то новата открито заявява за сблъсъка на културни ценности. Най-яркият пример – продължаващите повече от 30 години преговори за членство на Турция. През този период пълноправни членки на съюза станаха 16 други държави. Всички те по мнението на Брюксел са изпълнили по-бързо от Турция процедурните и юридически изисквания на ЕС. Отхвърлянето заявката на Анкара еврочиновниците обясняват с несъблюдаването на правните препоръки на общността, с проблемите на турския режим, с конфликта в Кипър. Турската страна възлага надеждите си на новия Европарламент с претенцията, че е изпреварила с реформи и постижения набелязаните за членство до 2025 г. Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Косово и Албания. Турският президент Ердоган обобщи: „ЕС се нуждае от Турция много повече, отколкото тя от него.“
Съотношението на силите след изборите за Европарламент през май вече не позволява на либерали и центристи самостоятелно да формират мнозинство. Започват да никнат странни коалиции с глобалисти, зелени и всякакви нови политически формации, присъстващи в мокрите сънища на дежурните поръчкови анализатори като европейско възраждане под формата на „зелен либерализъм“. Доколко са устойчиви и жизнеспособни, времето ще покаже. Засега новата стара еврокрация отложи в неопределено бъдеще надеждите за обединена по-голяма Европа.
васил сивов
